Тази тема, разисквана вероятно безкрайно много е на път да се превърне във философски казус, граничещ с „Кое е първото – яйцето или кокошката”. Та в нашия вариант може би ще е „Кое е първото – речта или компютъра” или нещо друго от сорта.
Ясно е, че всеки родител си има негово тълкувание на този въпрос и почти всяко (да не кажем – всяко) семейство рано – рано се сблъсква с този нов бог – Компютъра (разбирай и таблета, телефона и др). В училищна възраст децата вече добре познават този бог и в доста случаи – по – добре от родителите си, като последните в опити да ограничат използването му привеждат различни доводи, които в някои случаи звучат откровено смешно на децата. „Те не разбират” – махат с ръка младоците и коментират по свой си начин.
В настоящият материал обаче аз искам да спра вниманието Ви на децата от по – малките възрасти, да речем измежду 3 -7 години. Кой не би искал детето му да е умно, възпитано, с добри комуникативни способности и др.? Някак обаче странно защо „вредното” влияние на компютъра започва масово да се регистрира някъде измежду възрастите 10 – 12 и нагоре. „Те игрите са пълни с насилие, кръв, бой – ми те затова така се бият” са едни от класическите коментари на родители, по повод изявите на днешната младеж. Оттам често се прави препратка към учебната система, педагозите и така нататък и става една….
Да, ама къде останаха малките възрасти – ето, дори и в нашия материал се загубиха, почти както се загубват и в истинския живот. Всъщност, моята цел е именно това – да не се загубят. Това провокира желанието ми да напиша този материал. Но преди всичко кратък поглед върху новия бог.
Компютърните игри ( в случая акцентирам най – вече на тях) са и вредни и полезни. Те ангажират вниманието по – дълго, отколкото други педагогически материали някога ще могат. Оттам логично е да отдадем заслуженото върху повишаване концентрацията на вниманието. Развиват нестандартно мислене и креативност. Прокарват темата за правилата и ограниченията, които често бъдат повод за ровене из Интернет за забранени средства за игра – хаковете, които позволяват да се игнорират правилата – познато, нали? Дават цел – нещо от което децата имат нужда, нещо, към което да се стремят. Игрите стават по – красиви, по – динамични и реални, което в някои случаи помага на децата да разбират нови значения на предмети и действия, които в ежедневието не могат да срещнат.
Игрите – в дозирани граници спомагат за „отвеждането на агресията” – нещо, което масово родителите игнорират и тълкуват единствено в обратна посока (че мотивират за насилие) – по – добре на нараниш приятеля си в играта, отколкото наистина. Помнете – агресията е част от човешкото съществуване и ако съумееш да я овладееш и насочиш правилно то тогава няма да е нужно да нараниш някого в действителност. По същия механизъм работят да речем силовите спортове – те дават възможност агресията ти да добие адекватен начин на проявление, но начин, рамкиран от правила и граници. Та, бихме могли да продължим още. Ето затова на игрите не трябва да се гледа само и единствено с лошо око – ако родителите съумеят правилно да поставят границите (а това включва и мнението на децата) то тогава е по – вероятно да спечелят съюзник в лицето на играта, вместо враг. Тук е момента да кажем обаче, че всяко нещо в повече е… нещо в повече J
Вредните действия не можем да натъпчем в няколко изречения и различните хора биха могли да припишат различни вредни значения, различни от тези, които аз или вие виждаме. Безспорно работата на компютър изнервя и децата не са изключение. Да, натоварва зрението и още куп други баналности.
Аз обаче искам да спра вниманието ви върху други факти. По – горе казах, че вие искате детето да е умно, възпитано, с добри комуникативни способности и др. Кой не би искал да има прелестно и одухотворено момиченце или умно, живо и палаво момченце?Но тук именно комуникативните способности, емоционалнта интелигентност (за която все повече се говори) и способността да приемаш загубата и победата са сериозно застрашени.
Може би ще попитате защо? Защото всички тези неща не „падат отгоре” и ние не се раждаме с тях. Ние ги формираме и то от най – ранна възраст. Този процес на формиране изобщо не е така гладък и праволинеен, колкото ни се иска. Той изисква трениране и осъвършенстване и доста често неуспехите са част от този път.
В процеса на класическата (физическата ) игра децата се учат, т.е. отиграват по един достъпен за тях начин тези процеси, които иначе са доволно сложни. Играта обаче ги прави достъпни и доста често позволява на малките да се докоснат до теми, които не биха могли да „прекарат” през себе си по друг начин. Спомнете си играта „Майки и деца”, която бе популярна преди да речем около 30 години. Да, може би ще се усмихнете, защото и Вие сигурно сте играли на нея. Така са се усмихвали и вашите баби, майки и др. когато са Ви гледали, докато я играете. Всъщност това е начин децата да се докоснат до ролята на семейството, на двойката и първите все още неосъзнати въпроси около интимността и близостта между половете, за контакта между мъжа и жената и сложността на техните отношения. Питам – можете ли да предложите филмче, компютърна игра, каквото и да е, което да замести тази примитивна може би игра. Не, не можете.
Нека сега погледнем нещо друго. В компютърните игри, които понякога са наистина трудни, се наблюдава една обща линия – победата в крайна сметка от играча. Т.е. да , може би се полагат усилия, нерви и др. но в крайна сметка детето печели. Това е така, защото ако играта е непобедима, ако всички игри бяха непобедими децата нямаше да ги играят, а щяха да се откажат. Да, но производителите на игри нямат интерес в това – т.е. децата трябва да печелят. И да са щастливи. Щастливите и печеливши деца ще пожелаят нова игра, която понякога Вие трябва да заплатите. Лека – полека тези моментни актове на успех се наслагват с годините в едни все по – солидни и монолитни „структури” и формират представата че винаги във всичко трябва да печелиш и трябва и да е забавно, но забавно предложено от някой друг. Тук се изключва възможността ти да си го направиш забавно сам, да си го измайсториш. Да се понапънеш малко, за ти е забавно. Тоест, някой трябва да ти го направи, а ти го консумираш. Следите ли ми мисълта?
В един момент, след време, ние се гордеем с умното си 8 – 10 г. момченце или красивото си момиченце. И започват въпросите, срещите с класните, педагогическите съветници, проблемите. Мдааа, системата е виновна, несъмнено. Не може нашия ангел да е такъв, та ние толкова много се стараем да го възпитаме, да не е лишен от нищо и така.
Но да се върнем малко назад. За онези монолитни, солидни образувания – представите. Кажете ми, след като години наред ти си растял с усещането, че във всичко ще печелиш (защото това е опита на детето до сега – помнете, то няма друг, за разлика от Вас) е показал, че се печели винаги – е, хайде, почти. Кажете сега, когато тези деца, децата на „новото време” се съберат на едно място, заедно…да, те всичките искат да печелят и в това искане няма място за „Не”.
„Не е възможно” – е непознато нещо. Напротив – всичко е възможно. Да, ама това са да речем 25 деца и всяко иска да е победител или носител на вниманието на възрастния и прочие. И така малко по – малко се ражда проблема. Комуникативните възможности са недоразвити, защото не е имало КОЕ да ги развие. Иначе да, безспорно децата днес са по – интелигентни, отколкото да речем преди 40 – 50 г.
Да се върнем сега за малко на „класическата игра”. Онези стари наши, а и на нашите майки и бащи игри, които са ги / ни карали да стоим до късно през нощта и да се прибираме в прах и рани, окъсани и издрани… – но щастливи. Добре де, защо?
Защото в процеса на игра ние сме научили, че децата не са равни и еднакви – те имат различни качества – Иван се катери добре, но Мартин е по – бърз в бягането. Сашо пък е много умел в играта на топчета. Таня скача добре на ластика, но не може да играе така умело Народна топка като Ваня. Т.е. ТОГАВАШНИТЕ деца са научили, че всеки може, но и не може определени неща. Това скъпи родители и възрастни не може да се научи на компютъра – не защото детето е глупаво, а защото НЯМА предпоставки да го научи, да се формира тази представа. Това, може да се научи най – вече през контакта с другите.
Нещо повече – да, децата и преди се караха и биеха. Но, по този начин те набързичко биваха изключени от детския колектив, защото никой не обича агресорите. И се налагаше същите тези деца да преработят своите разбирания и поведение, за да бъдат приети обратно в колектива, в детската игра. Тогава не е имало алтернатива на играта и да загубиш благоразположението на групата е близко до катастрофа. Сега, за жалост алтернативи има колкото щеш и можеш гордо да махнеш с ръка да се изплюеш и напсуваш и с гордо вдигната глава да се върнеш пред таблета, който е готов да те „разбере” и да ти даде победата, да удовлетвори нуждата ти да бъдеш значим. Мхмм.
Разбира се аз не казвам че това е миродавно, единствено и правилно мнение. Тук ние правим един бърз преглед на събитията, доста едностранчив, между впрочем. Не отчитаме класовите различия, финансовите възможности, интелектуалните способности на възрастните, религията, етноса и много, много други фактори.
Не твърдя, че компютъра е „новото заразно зло”, нито казвам, че трябва да забраните на децата си игрите и да ги задължите да играят народна топка или криеница. Това са били нашите, вашите игри, така са стояли нещата тогава. Разбира се, не са малко децата, които продължават да растат с тези игри и до ден днешен да се прибират у дома щастливи така, както някога сме го правили ние. Не твърдя също, че не трябва да се гледат филмчета, забавни и образователни предавания и др. Далеч съм от мисълта, че при всяко дете това е така или ще бъде така.
Единственото, което правя е да Ви ПРЕДЛОЖА. Да помислите още веднъж. Да актуализрате своето собствено мнение. И за финал последно предложение – не допускайте компютърните игри да вземат осезаем връх преди поне десетият рожден ден на Вашето дете.
Вече знаете в детайли защо 🙂
Собствен материал на „Психодиагностика на детското развитие“ – гр. Ямбол
психолог Станимир Стойков
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 