СЛУЧАИ ОТ ПРАКТИКАТА – ЧАСТ ВТОРА

В днешната част от поредицата ще се срещнем с младеж на 15 години, в конфликт със закона. За съжаление тук нямаме щастлив край, но идеята на тази публикации, както знаете е по – различна – не толкова да представя успешни случаи, а по – скоро да запознае читателите с практическото изражение на различни фактори, които играят роля, както в работният процес, така и в промяната, вземането на решения, формирането на определен начин на мислене, реакции и поведение, у клиента.

Та, както вече казахме касае се за младеж на 15 г. Родителите са разделени от години – бащата е чужд гражданин, живеещ в страната си, при когото детето е пребивавало през известна част от живота си.

Майката е българка. За нея ще кажем просто, че не е присъствала активно в живота на детето, по ред причини. Момчето има дядо в България, който най – много се е грижил за него, ходил е да помага на баща му и в чужбина, както и детето често е живяло с възрастният господин, в нашата страна.

Случаят ме срещна с това момче преди време по повод на това, че бе задържано за притежание на наркотични вещества. В списъка с прояви влизаха също така кражби, побои над други лица и др. Правораздавателните органи бяха постановили момчето задължително да посещава психолог. Както можете да се досетите момчето не изгаряше от желание да се среща с мен и ако трябва да бъда честен – аз от своя страна  – също.

След случването на последната му проявя младежът предвидливо отиде при баща си в чужбина и така всъщност вариантите за работа станаха нулеви. Няколко месеца по – късно бащата умира и така младежът се връща в България, при дядо си, с който направихме първата среща.

Възрастният господин бе личност, на която няма как да не се възхитиш – въпреки възрастта си (на около 73 г) дядото бе с остър ум, чувство за хумор; работещ пенсионер. Казва, някак си с този особен живец, на хората от това поколение, че така стоят нещата – хубави, лоши – такива са.

– Как се справяте, господине? На тази възраст, с това пораснало вече момче – питам аз.

-Еми как; трудно. Докато беше жива бабата ходехме, помагахме. Чувстваме се длъжни, заради дъщерята, но не само заради нея. Тя направи такива избори, не са правилни. Но така стоят нещата и да се оплакваш – файда няма – казва дядото по майчина линия. – Ама поостарях вече и не ме слуша; пари взима от вкъщи, няма го. Ходя да го прибирам от полицията, вече и баща му го няма. Искам да се справям, ама не мога.

Особени мисли нахлуват в съзнанието ти, след срещата с  хора, като този дядо. Не знам дали идва време, в което не се замисляш върху такива неща. Иска ми се да вярвам, че няма как истински да работиш тази професия, без да го правиш, независимо колко години практикуваш.

Чудих се каква позиция да заема в първата среща с момчето. Реших, че най – добре е да му казвам нещата откровено, доколкото това е възможно.

Така започнаха нашите срещи. Младежът дойде – високо, атлетично, хубаво момче. Поговорихме малко общи неща. Казах, че не съм нито съдия, нито полицай и не е моя работа да казвам на хората как да си живеят живота. Това, което психологът може да прави, в много общ смисъл на думата, е да дава възможност за алтернатива, за други варианти на решение, които човек ако иска да опита – това са неща, които лесно се пишат, но понякога в практиката са неимоверно трудни и първото, което е трудно е ти самият да устоиш на собствените си съмнения, желания (да кажеш как според теб е правилно) и много други.

Та, младежът каза, че няма никакви проблеми и не вижда в какво ще му помагам. Аз пък добавих, че се радвам на този страхотен факт и го поздравявам за това (че няма никакви проблеми), но ако такива все пак се появят ние можем да ги посрещнем. Така приключи нашата първа среща.

Седмици наред момчето не идваше, въпреки уговорените срещи. В една от тях ме посети дядото, който притеснен ми каза, че възрастни мъже търсят момчето у дома и същото, преди да изхвърли мобилния си телефон е казало на дядо си, да отива някъде другаде за през нощта, за негово добро. Най – добрият съвет, който можех да дам на дядото бе да уведоми органите на реда, понеже това е неговото жилище и той не може да го изостави просто ей така.

Минаха още дни – при мен пристигна писмо, с което ме уведомяват, че детето е настанено в център за временно настаняване в друг град, за еди си колко време.

Месеците минаха и получих ново писмо, в което се казваше, че трябва да продължа работата, поради завръщането на младежа.  Дядото ме посети – беше спокоен, някак си цялото му излъчване се беше променило в положителна посока. Каза ми, че няма да остави на внука си на стари години да го прави за смях. Беше се свързал с институциите – намерили майката (дъщеря на дядото) и ще водят детето при нея. Той ще ходи да ги вижда и да си помагат, с каквото могат. Така детето замина, но все още трябваше да работи с мен и за целта пътуваше няколко пъти в месеца.

С мен се държеше вежливо. Така и не ми се довери. За него аз бях просто част от системата. Казваше, че там, където живее сега има възможност да помисли. Че му е по – спокойно и никой не го познава. Видях в това възможност да започнем от някъде. Въпреки системните му закъснения го изчаквах – винаги напомнях, че трябва да идва навреме, но никога не го обвиних за това.

Веднъж го попитах дали му харесва животът му и какъв би искал да е – това е може би единственият път, в който изглеждаше неуверен и не знаеше какво да каже.

-Ми… животът ми не е лош, само дето тези проблеми… – каза той.

Направих опит да поговорим за проблемите, за нещата, които е направил:

-Аз много добре знам какво съм направил – каза младият човек, леко гневно – То от мен си зависи, ако не искам тези неща няма да се случват.

Въпреки „предупредителният“ сигнал, който получих, аз продължих:

-Защо тогава ги правиш?

-Защото това са хората, които ми вярват, които са до мен и които вие наричате лоши. Но вие не знаете, колко много са ми помагали тези хора, че те са били до мен в най – лошите ми моменти, само те бяха истински с мен. Това което правят си е просто техен бизнес, така си вадят парите. За мен тези хора са приятели, за вас знам какво са.

Може би усещате и вие, колко трудно е понякога да реагираш на всичко, което се случва около теб.  Да удържиш желанието си да моралничиш, да кажеш че ти си по – голям и знаеш до къде води всичко това; да дадеш примери или да попиташ как ли се чувстват близките му.

Да, ти можеш да кажеш всичко това и ще бъдеш прав. Но вероятно ще загубиш безвъзвратно шансовете си да бъдеш нещо различно от „човека в системата“.

Затова аз просто му благодарих. За това, че сподели с мен и че всъщност това е целта на нашата работа.

В следващите срещи момчето беше редовно. Каза, че когато му се обадя ще идва. И идваше. Имах надежда, че нещата ще се получат.

В един момент пак получих писмо – настаняват го в център, поради нова проява. Така работата ти свършва. Просто ей така. Без довиждане, без последна среща, на която да седнете – вече малко по – близки и да погледнете назад – как е било в началото на работата, как сте били непознати. Какво сте си мислели и ти и той и как са се променили нещата. Че ще се поздравявате, когато се видите на улицата. Не, просто приключваш.

Този случай идва да ни покаже навярно много неща. Устоите на семейството, липсите. Как се справяш, когато вярваш, че никой не мисли за теб, при все, че реално не е така. Изграждането на мирогледа, че някои неща са „просто бизнес“, като в него прекрачването на чертата е нещо, което с времето не значи почти нищо; че проблемите за теб са нещата и хората, които се опитват да ти помогнат, а не това, което ти правиш.

Отстрани тези неща и хора изглеждат различно. Лесно е да ги обвиниш, трудно е да ги разбереш – поне донякъде.


психолог Станимир Стойков, Психодиагностика на детското развитие, гр. Ямбол.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: