Днес ще се запознаем със случая на момче на 12 г. с хиперактивност. В него може да се проследи приложението на клиничния инструментариум, в помощ на училищната институция, родителите и в последствие – на общопрактикуващия лекар и други мед. специалисти. В статията говоря и за един много основен елемент – дефицитът на внимание. Създадохме също така индивидуална програма, включваща както силните страни на детето, така и слабите.
Момчето, което за целите на статията ще нарека Христо, започна да ме посещава във връзка със заявката на неговите родители – хора интелигентни и силно притеснени, относно проблематиката, която ще изложа по – долу.
Проблемите започват шест месеца по – рано от момента на първата ми среща с Христо и се изразяват в импулсивност и необмислени действия в училище. В един от тези случаи се застрашава здравето и животът на детето, нещо, което става повод за сериозни притеснения, както за родителите, така и за педагозите в училище.
Пред мен майката и бащата споделиха, че и друг път са се сблъсквали с импулсивността на Христо, но са отдавали тези неща на възрастта. Той е възпитано дете, има сравнително добри оценки в училище, спортува.
Със започването на работата пред мен стоеше задачата да се опитам да разбера повече за тази импулсивност – кога се проявява, кое я провокира, колко често и т.н. Детето съдействаше в известна степен, но както често се получава това не бе съвсем достатъчно. Чудех се как да подходя и да разбера повече за нещо, което няма как да наблюдавам в достатъчен диапазон от време.
Имах под ръка една настолна игра, която във времето се оказа мой ценен помощник. Тук е моментът да отворя една скоба и кажа малко около играенето с децата. Много често родителите очакват, че ние ще правим едва ли не някакви много сложни и трудни неща. Когато им кажа, че в една известна част от времето ние играем, те започват да ме гледат с недоверие.
-Ние отделяме от времето, си излизаме от работа а вие играете – казват понякога.
С времето се научаваш да приемаш тези реплики по – спокойно, с разбиране. Тогава обикновено обяснявам, че на първо място това е работа с деца (в случаите, в които клиентът е дете) и няма как да очакваш с него да решавате уравнения по ядрена физика. Второто и по – важно всъщност нещо е, че по времето на игра детето казва много повече, отколкото в един вербален диалог, защото думите са по – скоро начина на изразяване на възрастните, а на децата са по – скоро действията, нагледните примери, подражанието и др. В тази връзка, например на дете, което е зависимо от компютърни игри много по – приложимо ще е ако го „обучиш“ (да, това е точната дума) да играе други игри – примерно карти, не се сърди човече и др. отколкото ако му изнасяш тиради за вредността на компютъра, макар че няма как да минеш и без нея.
Та, с Христо започнахме да играем играта „Въображение“. Тя освен че е приложима е и много интересна. В нея всеки играч се придвижва по игралното поле с пионка и попада на различни зони, означени със символи. В зависимост от същите трябва да направи различни неща – да обясни дума по алтернативен начин (малко като игра на асоциации) , да я прочете наобратно, да я изиграе като театър или да я нарисува. Няма да ви казвам, колко трудно е понякога да „изиграеш“ думата аристократ. След това теглиш карта, която носи 5, 10 или 15 точки и колкото са повече обикновено и думата е по – трудна.
За мен тази игра е много ценна именно в такива случаи, понеже тя дава един много елегантен, ефективен и същевременно – забавен вариант да провериш много неща: доколко детето си служи с езика, развито ли е неговото умение за абстрактно мислене (разбира се говорим само за груби наблюдения), до колко може да чете и др. Говорихме и за случилото се в училище – детето не се чувстваше комфортно в тази част от разговора – забелязвах неговото психомоторно безпокойство; въртеше се, ставаше да се разхожда напред – назад из стаята.
С изминаването на срещите ставахме по – близки и винаги отделяхме известно време да поиграем. Започна да ми прави впечатление, колко трудно му е на моменти да използва думите – не защото не ги знае, а просто не можеше да „облече“ мисълта си с думи. Това веднага го напрягаше и се проявяваха моторните компенсаторни механизми, които явно сериозно пречеха в учебния процес, нещо напълно разбираемо.
Често трудно е, макар да имаш известна насока и хипотези, да насочиш работата по един по -точен и конкретен начин. Именно до там понякога са и рамките на общото консултиране, в случаите, в които говорим за деца. Затова обясних на родителите смисъла на диагностиката и фактът, че когато можеш да боравиш с конкретни стойности, които много по – детайлно визуализират пред теб различни показатели на психичното развитие, то съответно и значително по – лесно е да се построи подходящ алгоритъм, насочен точно към това, което е нужно. Майката и бащата казаха, че искат да се направи всичко възможно относно това, да се знае повече, самите те да се ориентират по – добре и ако това може да даде обяснение – то да бъде направено.
Така стигнахме до психологическото изследване с клиничният тест WISC 4. Времето, което ни отне бе близо месец. Резултатите показаха едно добро интелектуално ниво. В метриките за работна памет резултатите чувствително спадаха, когато същите са обусловени вербално. В айтемите за време също нещата не бяха много „розови“. Същевременно обаче там, където се изискваха нагледни операции, комбинирани с акценти към работната памет детето имаше успехи, които дори надхвърляха календарната му възраст. Умееше също така добре да борави с числа, но всичко това се компрометираше в случаите, в които детето бе с усещането, с мисълта, че се проваля.
Това идва да ни покаже, че изследването трябва да е много повече от сухо обработване на данни. Ако специалистът не следи едновременно с това поведението на детето, ако не разбира неговите притеснения и не е сензитивен към същите, то в голяма степен самото изследване бива ограничено именно до едно обработване на резултати, които и макар да са верни няма да послужат в максимална степен, за изграждането на хипотеза, обясняваща въпросните затруднения. Няма да влизам в повече подробности, макар и да се изкушавам да го направя; просто ще кажа, че психодиагностиката действително е тема, касаеща изключително широко поле на разбиране, както за специалистите, така и за родителите и че не всеки тест може да служи за основа на психологическото изследване, нещо, с което за жалост понякога често се злоупотребява.
Та, пред мен в случая с Христо, въпреки отговорите стояха и редица нови въпроси, като първият от тях бе да запозная родителите с доклада за изследването по начин, възможно най – работещ за тях, за да могат те да извлекат максимално количество информация. Резултатите всъщност сочеха специфични клинични данни за хиперактивност.
Много тънък момент в работата е именно тази диагноза ( когато говорим за такава, потвърдена от лекар, най – често психиатър) и това са няколко подводни камъка, за които ще ви разкажа, дори и с риск да се отклоня от темата.
Първият от тях е дефицитът на внимание, който може да присъства или не. Той, разгледан изолирано само по себе си не е трудно да се установи. Всъщност, въпросът е най – вече кога този дефицит присъства и защо. Можем да отидем още малко към „трудното“, в този въпрос – кое „подхранва“ този дефицит, както и какви са останалите показатели, тъй като интелектът всъщност е съвкупност от фактори и според разликите в тях ние можем да говорим не само за хиперактивност. Още нещо – детето може да изпитва психомоторно безпокойство, но това не значи задължително, че е хиперактивно. Това е възможно да се установи само с прецизни професионални инструменти .
Вторият „препъни камък“ е следствие от по – горното. Ако ти не можеш да разбереш добре „двигателя“ на този дефицит как можеш да работиш с него? Да, ти ще знаеш че е налице, но нищо повече.
Третият за мен е свързан с чисто практическото изражение на последващата работа – доколкото е в твой контрол и възможности да насочиш плана за работа така, че да бъдат изградени поведенчески „репери“, които да играят малко ролята на компенсаторни механизми тогава, когато детето се почувства напрегнато и започне да проявява симптомите на безпокойство.
Връщам се обратно на темата. Това, което направихме с Христо по – нататък бе логично да подберем именно нещата, които можеха да свършат работа тогава, когато вече знаехме доста повече. Тези неща оформих като програма и разпечатах копие и за родителите, които също имаха задачи за времето, когато всички са у дома. Когато беше при мен правехме упражнения, които трябваше да измисля за него и същите да включват елементи от неговите ресурси и същевременно да се целят в подпомагане на слабите зони. Може би ще се повторя, но няма как да изградиш същите, ако незнаеш в какви зони са.
Едно от нещата, които правехме бе една игра за концентрация. Тя включваше движение, но също така и съзнателно задържане на импулсивността. Друго упражнение включваше картинен материал, комбиниран с времева рамка. Трето упражнение целеше съзнателно забавяне, където отново ползвахме картини. Всеки успех/неуспех визуализирахме с цветни точки.
Отделно от това насочих родителите към личният им лекар там, където живеят. Той съответно им препоръча консултация с друг медицински специалист. Класният ръководител също бе запознат с известна част от изследването.
Как приключиха нещата? Учителите проявяваха по – голяма търпимост към моментите, в които Христо не успяваше да се справи съвсем добре. Родителите вече можеха да подходят по целенасочено към затрудненията на момчето, да не се тревожат прекалено, понеже знаеха причината за това и съумяваха у дома да действат по – рационално. Може би най – важното, поне за мен обаче беше, че самото дете се чувстваше по – спокойно, защото знаеше, че възрастните приемат неговите моменти на неуспех по нов начин, а не като казват, че той е лошо дете.
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Кое спомогна да имаме успех тук?
Първо ще кажа, че подобни случаи поне според мен са рядкост. Разликата в моите очи, по случая на Христо е най – вече в подкрепящите фактори, а именно:
-родителите бяха хора, истински търсещи причината, загрижени и всеотдайни. Макар и майката и бащата да бяха заети хора, нито веднъж не чух да кажат, че нямат време за детето;
– класният ръководител бе много отзивчив, човек, в който усетих желанието за сътрудничество, а не желанието да премести детето в друг клас;
-Христо бе дете, толерантно към работата. Като изключим моментите, които подробно описах той съвсем не беше слаб ученик. Ако мога свободно да подходя в думите за неговата хиперактивност бих я определил като „лека към умерена“, с уговорката, че това е наистина казано просто като ориентация.
– имахме възможност да приложим диагностични методи, нещо, до което не винаги може да се стигне, поради различни причини.;
-личният лекар имаше готовност да насочи по добър начин семейството към специалист, в техният град
– на последно място по ред, но не и по значение – детето ме прие като негов партньор, а не като наставник или възрастен, който ще го учи кое е правилно и кое – не.
психолог Станимир Стойков, Психодиагностика на детското развитие, град Ямбол
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 