Днес ще се запознаем с интересен случай на 22 годишна млада жена с предполагаемо Обсесивно – компулсивно разстройство (ОКР). Защо казвам предполагаемо и какви бяха перипетиите, през които преминахме ще разберете по – долу.
Накратко, малко предистория. Младата дама – към датата на този случай, е студентка по медицина. Още в ученическите си години е имала страхове от различно естество, страдала е от хранително разстройство (в известен етап от живота си), склонна към депресии. Самата тя се описва като неуверена, като за това смята, че са изиграли роля ученическите и години – тя е била с наднормено тегло и е носила брекети, за корекция на зъбната редица.
Така тийнейджърските и години минават в старанието да остане незабелязана. Както ще каже години по – късно: „Бях зрител на собственият си живот“ .
Времето и минава между ученето, книгите и Интернет. Тя казва, че това не е задължително лошо.
– Има много неща, които може да откриеш, когато си стоиш у дома. За мен ученето винаги е било интересно, може би защото отделях много от времето си затова. Съученичките ми виждаха училището най – вече като нещо досадно, където трябва да бъдат по задължение, но за мен не беше така. Когато следиш материала всъщност е дори интересно – да научаваш нови неща, може би това е бил моят начин да се чувствам полезна“ – казва бъдещият лекар.
– Четях и много странични неща, предимно романи, но не само. Имах карта за библиотеката и в един етап живо се интересувах от философия, природни науки; някак си книгите станаха нещото, без което не можех – навярно така си докарах и диоптрите, понеже четях до късно на лампа. Разбира се не сложих очила“ – смее се.
Тези неща тя разказва на втората ни среща и ми е някак трудно да повярвам, виждайки стройната и усмихната млада жена, с която случаят ме бе срещнал. По – нататък ще ви разкажа повече за нейният път през зрелостта, но нека сега се върнем на темата.
– Какъв е поводът да ме посетиш, съмнявам се това да са ученическите ти неволи – питам на свой ред.
-Не, всъщност не съм категорична изцяло, но по – скоро не. Това е минало. Има нещо друго, което сериозно ме тревожи. Наскоро се бяхме събрали с компания и гледахме филми. Колегите ми избраха някакъв трилър, чиито сцени ми дойдоха в повече. Заплашваха човек че ще му извадят очите и единия от агресорите ги натискаше с пръсти. Много неприятен филм. Няколко дни по – късно, докато се сресвах незнам….звучи наистина тъпо, но реших да натисна окото си пръст. Не мога да кажа защо, знам че не е логично, но исках да се уверя, че е на мястото си. Трябваше да тръгвам. Докато чаках автобуса тази мисъл продължи да бъде в съзнанието ми, сетих се за филма…
След това денят ми продължи, занимавах се с различни неща и всичко беше наред. Вечерта се прибрах, момичето с което си деляхме квартирата го нямаше и се зарових в Интернет. Вече беше станало късно, четох доста и започна да ми става размазано. Отидох да се измия и като се погледнах в огледалото имах усещането, че едното ми око е по – навън от другото. Представям си как ти звучи…
– Не мисля че би дошла при мен току така – казах аз. Как се чувстваш сега?
– Истинската причина да се прибера в Ямбол, при родителите ми, е че сериозно се притеснявам. Проблема с очите се задълбочи – започнах всеки ден да ги натискам с длан, с пръст. Изпитвам почти непрекъснато желание да се гледам в огледалото, да проверявам. Имам чувството, че ще паднат. От натискане започнаха да ме болят и това още повече ме кара да си мисля, дори в момента – като ти го говоря се чувствам ужасно глупаво… аз уча медицина и знам че това е невъзможно, но – ето казах ти. Наистина се чувствам много глупаво.
Поговорихме още малко, питах я за медицинската и история, дали и е известно някой от рода и да има психични заболявания, склонност към депресии и др. – отговорът беше отрицателен. Решихме да продължим отново след четири дни и я помолих да ми направи списък на моментите, в които чувства най – голямо желание да проверява окото си. Посъветвах я – най – вече за нейно успокоение да се консултира и с офталмолог.
Няколкото дни бързо минаха и на следващата ни среща я намерих дори по – тревожна. Каза, че е направила прегледа, очният лекар е препоръчал да не пипа очите си, понеже едното от тях е травмирано, заради постоянното натискане, изписал и е капки. Иначе не намира друг проблем със зрението и като не броим диоптрите. Тези неща обаче я бяха разколебали още повече.
-Щом това не е очен проблем, значи аз не съм добре тогава….луда ли съм? Животът ми тъкмо се понареди, живея в друг град, имам приятели, колеги защо точно сега…
Тя наистина бе много разстроена. Знаех, че трябва да я насоча към психиатър. Впредвид състоянието и се въздържах да го направя, защото това щеше да потвърди подозренията и макар посещението при този специалист да има съвсем друг характер. Вместо това и казах, че на следващата среща ще говорим повече, но трябва да изготви този списък и да работи с мен като с партньор, защото аз не мога да свърша тези неща вместо нея.
-Ще можеш ли да го направиш? Разбирам, че си тревожна, но ти сама знаеш, че с паника няма да стигнем до никъде.
Тя каза, че ще направи всичко по силите си. Разбрахме се, че може да ми се обади няколко дни подред, за да и помогна от разстояние.
В паузата до следващата среща често се питах, дали съм постъпил правилно – за това, че не съм я пратил веднага на психиатър? Дали моите действия няма да навредят още повече? Това са мисли, от които не ти става никак приятно и които пазиш само за себе си, защото няма на кой да ги споделиш, освен евентуално на супервизора си, ако имаш такъв, с ясната идея, че той е доста далеч от теб и в края на краищата главното действащо лице си ти.
Измина още една трудна седмица, в която се чувахме по телефона и все някак си поставихме началото на този списък. Няма да навлизам в подробности около него, просто ще кажа, че това до което стигнахме са моменти най – вече през вечерта, особено когато тя е сама.
През следващите срещи я подготвях с доста материали, разпечатах и някои неща, обсъждахме ги заедно и допълвахме списъка. Споделих и моето предположение, че се касае за ОКР, разгледахме и други случаи на тази натрапливост най – вече с идеята да разбере, че това се случва на напълно здрави хора и че не е „луда“.
– Всичко това са мои предположения. Аз не съм лекар и не мога да давам диагноза. Искам да посетиш психиатър, за да можем да работим по – адекватно. Плюс това така ще бъдем трима и смятам, че това ще допринесе за по – доброто развитие на работата – казах и аз.
Тя очаквано не прие идеята ми много добре, но каза, че разбира. Поиска известно време, за да помисли.
Няколко дни по – късно ми се обади и каза, че няма да го направи.
-Аз уча медицина, не искам това да се отрази на изпитите ми, които са съвсем скоро. Разбирам, че така е правилно, но не мога.
Разбрах че я тревожеха първоначалните адаптационни моменти на лекарствата, казах, че не е задължително да ги започне веднага, ако разбира се ги изпишат, но тя отказа и аз реших, че не трябва да я натискам да вземе това решение. Нещата отново забуксуваха.
В следващата ни среща и предложих план, по който да работим, който в първият месец се състоеше в срещи два пъти седмично, допълнително неща, които трябва да прави у дома и дистанционна работа по телефона. Разбирах, че това са доста интензивни дейности, които отнемат ресурси както на мен, така и на нея; в рамките на този месец трябваше да преценим дали ще можем да работим и ако не се получава – дали ще преразгледа мнението си за преглед при специалист – психиатър, който да даде допълнителна яснота, да изпише медикаменти за нейното успокоение и така нататък. Тя каза, че ако нещата действително стоят по този начин няма да се поколебае .
В работата след това бе много изпълнителна. Виждах, че иска нещата да се получат. Това мотивира и теб да направиш всичко възможно. За мен в началото беше важно да разбера как се е справяла преди – с депресията, с хранителното нарушение и пр. Тя ми каза, че си е избирала цели, неща, които да я разсейват и отвличат от проблемите . Изпревари ме, като каза, че в случая това не е така, защото има цели, но тези усещания не и дават мира.
-Отивам до огледалото, „проверявам“ дали окото ми е на мястото си и след 5 минути отново имам това желание – казва тя.
Именно тези действия са другото име на натрапливостта, обсесията. Трезво говорихме за това, че колкото и да „проверява“ няма да стигне до отговора, защото – както става видно, той не се корени в този вид проверка.
Така малко успяхме да редуцираме натискането с длани. Понякога просто трябва да подбереш точните думи, макар че в случая аз не и казах нищо, което тя да не знае.
Следващите ни стъпки бяха насочени към това тя да се върне към своите занимания и цели, като поне през една част от деня това да бъде приоритет. Макар да звучи логично и лесно уверявам ви отне съществена част от времето да регулираме именно тези неща, да ги планираме, обсъждаме, проверяваме и прочие.
Както вече споменах тя бе много отдадена в тази работа и всячески се стремеше да ми помага, което наистина е ключово за следващите стъпки напред. В един момент фактът, че тя вече успяваше да контролира тези свои импулси, които я караха да проверява и натиска окото си – всъщност това изигра огромна роля, защото човекът вече знаеше, че може да се справи. Останалото беше по – скоро въпрос на логистика и организация. След време тя самата престана да обръща внимание на тези проблеми, които по естествен път отшумяха.
Чувствах се длъжен да я предупредя, че тези неща могат да се отключат отново след време, в тази или друга форма, но кога, как и дали въобще ще се случат – никой не може да каже, просто защото това не е по силите на никой човек.
В заключение – понеже обещах да кажа няколко думи за нейното развитие през годините – тя сподели, че действително външният и вид много я е потискал, докато е била тийнейджър. В дистанцията на времето си дава сметка, че дългото стоене у дома се отразява на килограмите и започва оттам, като много пъти се проваля. Въпреки всичко обаче повишената физическа активност дава отражение и това я мотивира. Започва да бяга, да прави упражнения от Интернет – първо у дома, а после във фитнес зала. Ограничава калориите, помага и неин познат, който я свързва с човек, който и изготвя индивидуален хранителен и спортен режим.
Във времето отпадат брекетите, животът и се променя, заминава да учи в друг град.
-Сега, като слушам собствената си история от страни, тези неща ми се виждат логични и разумни. Някак си ми изглежда лесно – всеки знае, че движението помага в борбата с килограмите. Всъщност, по – трудното в тези моменти е да приемеш факта, че не можеш да имаш всичко наведнъж, че трябва да се потрудиш – да си готов обаче и да не се получи. Именно това според мен е най – трудното – просто да не се отказваш, докато не стане, колкото и да звучи банално – казва в заключение тя .
***
В този случай има някои много основни моменти:
Първият от тях е, че дамата наистина бе много мотивирана. Това, макар и с риск да се повторя е 50 % от работата.
Вторият е свързан с факта, че днес, за разлика от по –ранните и години тя има реални потвърждения, че може да преодолява трудностите. Това не е никак маловажно.
Третият е свързан с нейното минало. Поради богатата гама от различни състояния – ако мога да се изразя така, е много лесно да се подхлъзнеш в ровене на тези неща и евентуално да обясняваш настоящото, като тяхно продължение. Давам си сметка, че това е противоречива тема, но аз смятам, че трябва да можеш да прецениш докъде си струва да анализираш миналото и в кой момент – да акцентираш само върху настоящото. Предполагам, че за последното няма точна формула, а е въпрос по – скоро на твоите усещания и може би – и на опит.
психолог Станимир Стойков, Психодиагностика на детското развитие, град Ямбол
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 