Хиперактивността, ученето и ситуацията, в която никой не печели.

През изминалия месец работихме с 9 год. дете и неговото семейство, които са преминали през множество перипетии, срещайки се със системата на началното образование. В много случаи повод за изследването стават съмненията за хиперактивност при децата, както и други затруднения, но за жалост процесът твърде често започва „отзад – напред“.

За да обясня какво имам впредвид първо ще говоря общо по темата, а след това – в конкретиката на случая, за който ви споменах.

Та, защо „отзад – напред“? Най – често проблематиката касае периода, между 2-3 клас, когато адаптацията от първата година не е вече на първа линия. Преподавателят забелязва, че момчето/момичето не се справя така, както другите деца – разсеяно е, твърде често става от мястото си, разхожда се из стаята, не внимава в час и като цяло не е заинтересовано от материала. Оплакванията включват още поведение, което противоречи на добрите нрави, неадекватно отработване на конфликтни ситуации и др. В една голяма част от случаите тези ученици имат по – беден речник и са до болка вманиачени в телефона си, играейки различни игри.

В статията „Защо хиперактивните деца са толкова пристрастени към телефона си“, която предстои да излезе скоро ще обясня подробно защо според мен това е така.

Без да искам да кажа нещо лошо за началните педагози – напротив, както аз така и вие навярно познаваме отдадени на професията си специалисти, които проявяват много търпение и внимание в тази съвсем не лека задача – да поставяш основите на знанието, възпитанието структурата при деца, които до вчера са били в детската градина.

Но вземайки впредвид по – горе написаните особености също често се случва учителят да „поставя диагноза“, в някои случаи – неволно,  с която да се обясни нежеланието, неможенето и т.н. от страна на детето, което не след дълго започва да бъде приемано по подразбиране като хиперактивно. Родителите понякога заемат защитна позиция, припознавайки думите на педагозите като упрек и няма да сгрешим, ако кажем, че в някой крайни ситуации и двете страни са способни да отидат далеч от уж основната тема, казано в широк контекст.

Може да се продължи с много примери от действителността, но това не е целта на материала. Всъщност отговорът на въпроса „кое доведе до тази ситуация“ може да е много кратък – неразбирането.

Неразбирането не е обвинение, нито претенция от моя страна. То е наблюдение, обхващащо както училището, така детето и родителите. Списъкът не свършва дотук.

Кратката версия на „неразбирането“ включва повече от един аспект, в описването на които може да се потъне в дълги писания, а спестяването на същите ще направи този материал безпредметен. Хм, патова ситуация, затова ще се опитам да направя нещо по средата и да спомена някои от възможните / според мен / причини за неразбирането:

 – липсата на диагностициране;

 – фактическата принуда да решаваш сам проблем, който не е по силите ти / може да бъде съотнесено за всяка една от „страните“ /

– дисфункционален модел на системата / визирам клас, учители, родители и т.н. ако сте чели статията за системния подход ще се ориентирате по – добре / ;

 – стремежът на дадено лице да не попадне в „категория“, да не бъде сложен „етикет“  / изоставащ, с проблемно поведение, незаинтересован родител, липса на професионализъм, на качества и т.н. / да надвишава потребността от разбирането къде всъщност е проблемът;

– и още доста други.

По няколко изречения в резюме:

А. липсата на диагностициране – в основната си част това включва още разбирането, че не всяко дете, което проявява хиперактивно поведение е непременно хиперактивно. Видовете хиперактивност. Психологическите особености / ресурси и дефицити /, които стоят зад понякога „привидната хиперактивност“. Редица действия, които е можело да бъдат предприети, но не са, понеже не е имало навременна и достатъчна по качество диагностика и всичко следващо след това;

Б. фактическата принуда да решаваш сам проблем – принудата да решиш сам нещо води в някои ситуации до принудата да дадеш „отговори“, които водят до нищо;

В. дисфункционален модел на системата – тук има редица фактори, но аз ще разгледам само един – всеки член на системата говори за другия, но не и за себе си. Тук е моментът отново да повиша вниманието ви за статията за системния подход – прочетете я, може да ви бъде полезна.

Със сигурност може да се напише още много, но в тази част мисля да се огранича дотук. В написаното по – долу ще ви представя един напълно автентичен случай, така че нека продължим нататък.

      Към мен се обърна майката на 9 годишен ученик със затруднения в разбиране на учебния материал и дисциплината. Класният ръководител е изразил мнение, че детето е хиперактивно и то действително е проявявало някои от признаците на това поведение. Родителят е отделял много време у дома, да помага в научаването на материала, но ефектът е бил минимален, същевременно детето все повече изостава в разбирането на новите уроци, които се предават в час. Майката изрази усещането, че нейното дете е „нарочено“ и нежелано в класа. Решихме да използваме един от най – подробните и точни инструменти, които съществуват въобще в тази сфера – WISC 4, като лично според мен редица други тестове ще са малко или много компромис.

Проведохме субтестовете (всъщност WISC е един инструмент, но с множество подтестове) и установихме съответните умения за вербално разбиране, образно мислене, работна (краткосрочна памет), скорост на преработка и скала общ показател, по която всъщност се получават IQ точките.

Просто за ваша информираност – свикнали сме за краткост – къде от общия диалог, къде от филмите, да чуваме именно терминът IQ. Но обикновено изследващите имат предвид FSIQ – или именно точките по общия показател, които наистина са конкретно число. Така например, ако имаме 109 FSIQ бихме казали, че това лице функционира в средно ниво на интелигентност, в което всъщност са много от хората въобще. Но всеки FSIQ индекс има т.нар. „доверителен интервал“, който показва действителния IQ коефициент. Така например лице със 109 FSIQ би могло да има IQ между 100 и 119, което е между средното и средно – високото ниво на интелект. Така че следващият път, когато някой ви спомене за IQ точки имайте едно наум .

Та, в случая на това момче обаче ние нямахме толкова за цел да установяваме (както и не само в неговия случай) IQ точките, които разбира се имат своето място, а да разберем повече откъде всъщност идват затрудненията в училище. Така установихме, че в скалата за вербално разбиране (която включва познанието, което се добива от заобикалящата среда, абстрактното мислене, доминирано от вербални понятия, дългосрочната памет и други) в някои субтестове е сравнимо за възраст под 6 г. и 2 месеца ( във WISC 4 ние можем да измерваме с точност до месец), но по други – например в работна памет, това дете достига до 9 г. възраст – точно на колкото всъщност е.

Нещо повече – благодарение на тези анализи ние можем да видим дали в случая се касае за хиперактивност (както и за различни други състояния)  – може би ще се изненадате, но това дете конкретно НЕ Е  хиперактивно.  Независимо от всичко диагнозата трябва да бъде поставена от лекар и аз мога да дам едни наистина подробни данни, но те са препоръка, констатация, а не диагноза. Моят личен апел към всеки, който има отношение към тази тематика е да постъпва по същия начин.

Установявайки профила на затрудненията можем да препоръчаме конкретни стъпки, които да бъдат заложени в плана за обучение и тъй като предстои лятната ваканция това дава няколкомесечна възможност на момчето да работи в посока наваксване в известна част от материала.

Какво донесе всичко това за родителя?

На първо място много нова информация – докладът за изследването бе 14 машинописни страници, заедно с графики и диаграми, с широка описателна част и резюме за всяка скала. Както вече споменах вътре бяха поместени конкретни обучителни насоки, специално подбрани за това момче.

Докладът бе придружен с две кратки форми – за лекар и за специалист – педагог.

В плана на педагога подробно описах предложенията, на база клиничната информация, с която вече разполагахме с идеята, че един опитен начален учител с нужните такт, търпение и внимание би могъл да постигне наистина много.

Така завърши засега нашият съвместен труд, насочен именно към това да се опитваш да научиш повече, защото заедно с това растат и твоите възможности за адекватна подкрепа и това струва ми се е съотносимо, не само към специалиста (без оглед на неговата конкретна сфера) но и към родителите.

Често това показва ако не друго то поне посоката, в която да вървиш, а тя от своя страна много често кореспондира и със усещането за спокойствие, че правиш в максимална степен това, което можеш.

Благодаря за вниманието, което отделихте за този материал!

Психолог Станимир Стойков, гр. Ямбол