Без дълга и излишна интродукция, описваща важността на заглавието, важност, която съм сигурен че вие прекрасно разбирате, мисля да започна директно с темата, като едно от показателните неща в нея – по мое мнение е възможността да се рационализира поведението. За да сме способни да рационализираме е нужно да бъдат изпълнени известни условия – човек да остане спокоен, с „бистър“ ум, да анализира ситуацията и много други.
Някои ситуации, пред които сме изправени са провокативни в много отношения, но в същото време – показателни, че автоматичните мисли не са непреодолими. Или иначе казано, макар и да се страхуваме от тези ситуации и да се стараем да ги избягваме, именно чрез тях ние „растем“ – те показват много категорично разликите, между едно рационализирано поведение и автоматичният отговор. Макар и да се стараем да ги избягваме, понеже са трудни, натоварващи, изтощаващи – да те са всичко това, но трябва да се запитаме – дали всъщност няма и нещо друго? Дали съзнанието не ни играе номер? Би било хубаво да имаме бутон, с който винаги да можем да превключваме към рационалното поведение и да изключваме автоматичното, но уви – нямаме. В края на статията ще направя продължение на този абзац, затова – ако сте любопитни, то просто прочетете докрая. 😉
Самообвиненията
Важни са наблюденията, свързани със същите. Те от своя страна кореспондират с комплексност, която включва повече от един фактор – провокациите в настоящето, степента на фрагментация на спомените от миналото, които генерират много автоматични мисли; общото моментно състояние на човек (здраве, работа, лично удовлетворение, връзка, свободно време и много други), степента на работата с миналото и инсайтите, които човек е получил или не….
Работата с миналото наистина е свързана с доста предизвикателства и има редица (вярвам – временни) недостатъци – в началото започваш да разчупваш един огромен скален къс, твърд като гранит и изглежда обезкуражително, когато осъзнаеш, че го правиш с едно малко ножче или вилица. Човек има нуждата да постигне толкова много неща, а скоростта и размера на добитото често изглежда толкова малък… наистина труден момент, а връщането обратно в „незадоволителното, но добре познато старо“ е толкова изкушаващо.
Чоплейки с малкото ножче и изтисквайки всяка капка търпение, човек започва да откъсва първите късчета от уж непробиваемата скала. Често в тях са скрити малки диамантчета (вярвам, че наблюдението за самообвиненията е едно от тях), които понякога човек може и да не забележи съвсем веднага. С времето те се увеличават и човек добива повече увереност, друг път поглежда все още голямата скала – има толкова още за копаене…отчаянието надделява, старите навици се обаждат и това се повтаря пак и пак.
Добивайки все повече късчета човек се изправя срещу нов проблем – големият камък се е поразрушил, още е там, но с нова форма. Все още човек не знае какво да прави с голямата скала с нова форма, нито с късчетата, които търпеливо е събирал и въпреки че са в джоба му незнае как да ги подреди (между старото и новото). Мисля, че разумната линия на поведение е човек да отбелязва скалата пред себе си, но внимателно да започне да проучва всяко парченце, което има. Да ги подреди малко, да си отбележи някои неща за всяко, ако трябва пак да ги разпръсне и да пробва друга форма. В този период добиването на още нови парчета не е съвсем приоритетно (въпреки че съществува), а приблизителното подреждане на формата. Понякога са нужни още няколко малки парченца, които да бъдат изкопани за може формата да се оформи още малко. Понякога просто човек трябва да седне за малко, да почисти малките диамантчета и да им се порадва за известно време – те са толкова красиви! Макар това изречение да е „напарфюмирано“ с известна доза творчество, то извежда някои важни въпроси, като самокритика, лична валидация, обезценяване на постиженията и следващите ги фрагменти мотивация / демотивация, продължаване / непродължаване и т.н.
Бих искал да говоря за това още малко. Принципно самокритиката (както и всяко друго качество) е полезна,бих казал – изключително полезна, в умерени граници. Ако обаче човек е склонен силно да обезценява собствените си постижения това в дългосрочен план не е добре и мисля, че в началото следва да тръгне (в изследването на това качество) с въпроса „Защо съм толкова склонен да обезценявам собствените си постижения“.
Това е въпрос, който всеки трябва да си зададе сам. Водещо е направлението в дългосрочен план. Всеки познава себе си най – добре. Някои хора изискват много валидации от външната среда, за други по – важни са собствените валидации, което разбира се е много общо.
Самовалидациите
Те биха имали полза, ако отговарят на следните условия – да са точни, обективни и да е ясно съзнаван техният статут.
Човек се изправя пред някакво предизвикателство. Обмислял го е известно време. Желае да достигне целта Х. Не успява – първи, втори, трети, десети път.
*Силно самокритичният човек, (обикновено претендира, че наблюденията му са обективни) би казал, че това е провал.
*Силно некритичният човек би го „напоил“ с розови оттенъци, би казал, че „това, което не ни убива ни прави по – силни“, би замъглил крайната цел, за да изпъкнат опитите му да се справи и др.
* Умерената самокритика би поставила въпроса, че това, че днес реши да опиташ, за разлика от вчера, преди два дни или една година е малък успех. Нито повече, нито по – малко. Това, че крайната цел не се получава трябва да ни накара да се замислим какво липсва – опит, време, търпение, други фактори, които трябва да се изработят (други парчета) и др. Да се преоцени цялата ситуация. Това, че човек е направил всичко това също е малък успех. Това, че си опитал следващата крачка (и отново си се провалил) е малък успех – порадвай се на това, че се престраши да опиташ отново, но после помисли какво още липсва. Търси, изследвай, осъзнавай, предполагай. Няма значение колко пъти си се провалил, има значение какво си разбрал, проваляйки се.
Всичко това помага на човек да обективизира очакванията си. В един момент имаме по – реална представа за крайната цел, колко приблизително път имаме до нея и къде се намираме все още. Тогава бихме могли да се запитаме искаме ли (обективно) да вървим този път, с ясната идея, че ще хвърлим още много труд, време, нерви и ние ясно осъзнаваме това. Ако въпреки всичко отговорът е „да“ – продължаваме, но продължаваме осъзнато. Ако отговорът е „не“ – колко ни устройва ситуацията в момента и какво може да се направи – какви са другите варианти. Ако удовлетворението е задоволително можем да спрем или да набележим най – близката точка, която ще бъде задоволително приемлива.
Тук не става въпрос за окуражаване, става въпрос за наистина много, много обективни очаквания, трезв анализ и ясен поглед; за сензитивност – отбелязване на всеки малък детайл – както положителен, така и отрицателен. Вярвам, че коректната самовалидация може да намали нуждата от външната валидация, която често е силно субективна. Това да отбележиш малката крачка (малкото диамантче) и да изследваш временната невъзможност за справяне според мен често – в дългосрочен план е разликата между това да се справиш и това да не се справиш.
Големите и малките цели
Отчитайки нещо временно, нещо малко, нещо за „известно време“ може и да не изглежда като „голяма работа“. Да, не е голяма работа. Това е просто един миг – каква полза, на фона на целия човешки живот? Някакъв си малък момент. Да това не решава въпроса, но в човешкото съществуване всичко е „за известно време“ – за известно време сме млади, здрави, свободни…живи. И обезценяването на един малък миг се превръща в тенденция. Това води до следващият малък миг и до следващия…до първата една година, после още една и още… и докато се обърнеш минали още десет години 😉
Вярвам, че честният отговор ще съдържа в себе си изявлението, че има да се върви още път, както и потвърждението, че това е една основателно трудна задача. По същество трудностите изискват внимателна работа с очакванията, желанията, търпението и още редица други.
Вместо заключение
Понеже обещах в началото да разгледаме още малко предизвикателните ситуации и самообвиненията ви представям кратка част от обратна връзка с мой клиент, за който по разбираеми причини не мога да дам подробности, просто ще кажа, че с него / нея доста сме работили по самообвиненията :
„ – През последните дни чувствам, че нещата в мен се променят малко. Не знам дали е само за този момент или е тенденция, която ще продължи. Изглежда, че имам по-малко самообвинения, което прави всичко да се усеща по-леко и лесно. Като се замисля, мисля, че това започна със ЕМДР сесията, фокусирана върху взаимоотношенията, в моето семейство… Мисля, че задълбочаването в семейните отношения беше полезно, понеже аз винаги се обвинявах много, заради тях. След тази сесия започнах да гледам по различен начин на взаимодействията със семейството си и забелязах, че сега ми е по – лесно да приема нещата такива, каквито са. Мога също така да се отпусна по-лесно, когато се опитват да ме провокират, което намаля моето желание непременно да реагирам. Самокритичността винаги ми е била много присъща и сега започвам да осъзнавам, че мога да се откажа от това“.
Както виждате предизвикателните ситуации и събития, въпреки емоционалната си натовареност и често – негативен заряд, всъщност могат да послужат по добър, развиващ начин, помагащ на човек да направи някои свои анализи и с това да промени не само начина, по който вижда миналото си но този, по който усеща настоящото. Разбира се, това не става с магическа пръчка, а с упорита лична работа, обективни очаквания и търпение, които често са предизвикателство сами по себе си – трудно нещо, но реално възможно и изпълнимо.
Авторски материал
Психолог Станимир Стойков, град Ямбол
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 