Идеята за тази публикация дойде отново от практиката и всъщност голяма част от нещата, които представям на вашето внимание водят началото си по същия начин. Струва ми се редно на първо място да погледнем какво са ирационалните вярвания и защо е добре „да ги държим под око“ и да работим с тях.
Ирационалните вярвания можем да оприличим със схващания, идеи (но могат да бъдат и страхове), които не съответстват на настоящата конкретика, на текущата фактическа обстановка.
Така например, ако стоим в киносалона и изведнъж ни обземе тревожна мисъл, че всеки момент таванът може да се срути върху нас, то това има потенциала да бъде ирационална мисъл. Разбира се не е невъзможно такова злощастно събитие да се случи, но в текущата ситуация всичко е спокойно, няма земетресение и т.н. – т.е. реално липсват индикации, факти, които да правят това вярване / опасение пълно със смисъл.
Много често в работата се налага да работим с ирационалните вярвания. Разбира се те не са едно или две, както е вярно също, че те се променят с времето. Нужно е ние да разбираме повече за тях.
Работа с информацията
Незнам дали ще се съгласите с това, но според мен идеята всичко да се държи само в съзнанието не е много добра. Знам че съм писал за това и преди, но дори и човек да има добра памет информацията и нещата, за които мисли стават все повече, с натрупване на времето и от организационна гледна точка това има някои недостатъци. Заедно с това не е еднакъв и „емоционалният фон“, който върви заедно с всеки спомен / вярване – понякога, когато човек е в по – добра кондиция и се чувства добре е склонен да намали негативния отзвук и да види своите мисли по един начин; да изгради концепции и предположения, около тях. Когато обаче се намира принципно в по – лоша кондиция е склонен да ги прекара през „черен филтър“ и да отхвърли принципно добри потенциални възможности.
Записът на мислите и операциите с тях в по – късен период, както и тяхното преоценяване, въпреки че изисква време е добър комплексен вариант, който чисто органинизационно е по – добър и подава информацията веднага, без да се налага човек отново и отново да мисли за нея, в пълен мащаб. Вярвам още, че сме по – склонни да подценяваме спрямо себе си именно в моментите, в които не се чувстваме напълно в кондиция.
Основният недостатък на записването е, че той не пасва на всеки човек и разбира се никой не може (и не трябва) да бъде принуждаван, но това все пак не го прави непременно лош вариант.
Генерално, трудностите изискват внимателна работа с очакванията, желанията, търпението и още редица други, понеже те са важни съставни части, в подхода към дадена трудност. Във времето се събират различни парчета от информация, различни „малки части“, ако може така да се каже.
Потенциално добра практика е по – честото събиране на малките части, които често са пръснати около „пътя, който е извървян“. Този процес има повече от едно значение – позволяват на човек да добие известна мотивация, че въпреки всичко е добил някои резултати; правят по – възможен опитът за частично сглобяване на картината, което от своя страна е свързано с начертаване на следващи стъпки. Или с други думи – правейки крачка напред да се обръщаме за известно време назад, преоценяйки бъдещата посока.
Често хората, особено в ранните етапи на терапията имат известни съпротиви да записват ирационалните мисли, като често доводите са свързани с липса на време или забравяне; друг път те казват директно, че не виждат много смисъл в това. Такива реакции са разбираеми и хората имат право на тях – обикновено, с напредването на работата клиентите започват да разбират важността на този въпрос и са склонни да преосмислят това решение.
Понякога обаче има и други причини – нека направя малък откъс от комуникация с мой клиент, който казва следното:
„ – Опитах се да помисля какво ме спира да запиша нещата. Мисля, че срамът е една от причините, поради които не искам да излагам мислите си на хартия. В главата ми те са мимолетни и често изчезват в следващата мисъл, преди наистина да се изправя срещу тях. Когато го запиша, изведнъж става конкретно и неоспоримо, че мисълта е била или е там.
Друга причина, според мен, е някакъв самосаботаж, нещо, което според мен произтича от чувството, че не заслужавам да напредвам или да се чувствам по- добре. Това е друга мисъл, която ме кара да чувствам срам и също така носи вина, все пак го причинявам на себе си. Знам, че това е разрушително и мисля, че не бива да мисля по този начин, но е там.
Сега, след като помислих по-конкретно за това, чувствам, че изпитвам много самообвинение. Това е дълбоко вкоренено чувство. Мисля, че дълбоко в себе си все още се обвинявам, че имам вина за случилото се, в моето минало. Това може да е трудно за разбиране и рационално знам, че не е моя вината. Мисля, че това е свързано с борбата, която имах с това назад във времето.
Развих съпротива и сега достигам до идеята, че съпротивата е вид механизъм, който се е появил за самозащита. Тази част ми е малко по-лесна за приемане. По-трудно приемам самосъботажа, защото е по-нелогичен и буквално противоречи на мен, на това, което искам. Знам, че не би трябвало да е там и не служи за друга цел освен за самоунищожение. Задобрях в потискането му, което го направи по-мек, но коренът на този модел все още е там.
Мисля, че се чувствам по-безопасно да се обвинявам за нещата, отколкото да приема, че не е бил налице контрол върху тях“.
Надявам се сами забелязвате, до колко значими неща е стигнал този клиент, който всъщност е и много напреднал в терапията. Неговата сензитивност, вярвания и анализи са различни сега, сравнено с началото. Както вече споменах мислите на клиента наистина са много важни, защото това е една изключително съвместна работа и смятам, че горепосочения цитат го доказва.
Самосаботажът
Това е друг важен момент. Често той е „схема“, обслужваща базовото убеждение. Както забелязахме в примера по – горе, клиентът е стигнал в своите заключения, че част от проблематиката се създава от самия него. В действителност в много случаи се наблюдава това явление, което е и причината да му обърна сериозно внимание в тази публикация, като имам идеята да ви кажа още за него и в следващият ми материал.
Ако обаче заедно със самосаботажа имаме и свой съюзник, който да се опитва да ни помага в процеса, навярно той би се опитал да ни каже следното:
„ – Систематизирай и актуализирай често. Не отхвърляй автоматичните мисли, а се опитвай да ги проверяваш. Заедно с автоматичната мисъл създай графа „други варианти“ и ги допълвай във времето. Приеми, че не всички ще работят еднакво добре. Приеми, че (ако е писмено) от ляво ще имаш една автоматична структура, а от дясно различни варианти за решение. Разгледай идеята, че това, което е във твоята власт са нещата, съдържащи се в „днес, сега“, защото в този момент е възможно да действаш, а не е възможно да се върнеш в миналото и да променяш събитията. Това, което можеш да направиш е да използваш опита от миналото, променяйки действията си днес, сега“.
Нашият съюзник наистина би се опитал да ни каже тези неща, за да се опитаме да противодействаме на самосаботажа, който често се захранва от самообвинения и/или страхове – „Аз не заслужавам щастие, не заслужавам спокойствие – аз заслужавам да страдам, понеже не направих достатъчно“ е потенциално възможно базово убеждение, което би имало особено голяма сила.
Какво още е възможно да се прави?
Моето виждане е постоянно да знаем „какво имаме на масата“ и да се ориентираме, спрямо него. Както вече споменах, оформянето на базовите убеждения, придружаващите ги инсайти и все по – пълните и комплексни заключения маркират напредък в терапията. Бих казал, че е добре да бъдем сензитивни към създадените условия този напредък да се случи и да се стремим да ги запазим, за да съхраним и посоката на движение напред. Ясно е, че тя не е вечна и е придружена от моментни спадове и възходи, нещо с което и двете страни в терапията трябва да са запознати и да го посрещат със спокойствие.
Макар директната посока в атакуване на базовото убеждение да изглежда като първосигнално правилно действие често то е погрешно, защото всъщност базовото убеждение се самоизменя, вследствие на самата работа. Малки, но чести актуализации по схемите/патерните и инсайти могат да свършат по – добра работа от две или три значими наблюдения, в големи етапи от време. Разбира се понякога просто няма възможност за избор – работим с това, което имаме на масата.
Всичко това не означава, че опити не трябва да се правят – няма проблем да се правят, стига двете страни да са наясно с какво се захващат и да са приемливи както възможният успех, така и възможният неуспех.
Често допускани грешки и пропуски:
- човек сериозно трябва да държи в съзнанието си позицията и размера на опита, през който прави заключения. Колкото и банално да звучи това е една от най – често допусканите грешки. Понеже ние преоценяваме през „днес, сега“ и съответно опита от сега, то значими стъпки, качества и решения от миналото днес ни се струват маловажни, посредствени и дори – грешни.
- Това, което знаем днес, но тогава не сме знаели – сериозен пропуск е подминаването на факта, относно знанието / незнанието на информация. Освен че преценяваме през „сега“ ние преценяваме и през знанието как са се развили събитията и какво се е случило. Разбира се ние знаем това и се опитваме да го „вмъкваме в картината“, но не винаги в пълната дълбочина на това знание. Огромна структура, която трябва не просто да държим в съзнанието си, а да „свети с голям неонов надпис“ във всеки опит за анализ на миналите действия е фактът, че ние не сме знаели тогава, какво ще се случи и как ще се развият събитията.
- Позицията на тогавашните утежняващи фактори (семейство, взаимоотношение, ниво на подкрепа, здраве, независимост, степен на развитие, толерантност и много други) и съобразяване на анализа с тези факти и тяхното „калибриране“ с факторите от настоящето.
Струва ми се много важно да подчератя, че според мен всяка работа с миналото трябва да започва първо с припомнянето на тези три точки и чак след това – преоценяването, сравняването, анализа и заключенията. Не случайно EMDR ги вмъква, като коментари на терапевта, при работата с миналото.
Отчитайки коректно тези параметри и работейки внимателно с базовото убеждение можем да получим известна преоценка на крайните наблюдения, в случая вината че не направих достатъчно може да добие формата на това, че направих всичко възможно и накрая – успях. Самообвиненията за слабост могат да се трансформират в уверенот, че човек е оцелял и се е справил в една толкова трудна обстановка, в която е бил напълно сам и така нататък. Проблемът е, че често – когато това се каже директно, всъщност отсрещната страна не вярва в тези неща, защото продължава да работи същата стара схема, която е ползвала години за да се наложи и като цяло ползата от директната работа с базовото убеждение е спорен момент. Лично аз съм „за“ директната работа, стига тя да се прави внимателно и осъзнато.
Драги читатели,
Надявам се виждате колко лесно е да подминем някои основни неща; да се завъртим в спиралата на самосаботажа и да му позволим да работи върху нас, като с течение на годините това въздействие става все по – силно, което съответно силно компрометира нашите възможности да се справим. Ще се опитам в следващите материали да разгледам по – подробно самосаботажа, така че, ако темата представлява интерес за вас, то не пропускайте следващите ми публикации J .
Авторски материал
психолог Станимир Стойков, град Ямбол
webpsiho.com
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 