В тази публикация ще разгледам алтернативната мисъл – един помощен инструмент, който можем да използваме тогава, когато автоматичните нагласи вземат превес.
Идеята е алтернативната мисъл да не спира да предлага различното, обективното възможното. Дори и човек да не може да го направи да си напомня, че той може да е рационален, действащ, понеже в различен от това случай той ще се подчинява изцяло на автоматизма.
Кратък пример – при страх от тесни, затворени пространства алтернативната мисъл ще е „Добре, но какво ще е ако аз все пак вляза в асансьора“. Ако съзнанието казва „не излизай навън, остани си у дома“ въпросът е – „А какво ще е, ако излизам навън“.
Ясно е, че досега наработените травматични представи (автоматичният модел) веднага ще предложат отговор, защо да не се направи даденото нещо. Важно е да се подаде алтернативната мисъл, независимо че действието може да остане същото. Това може да няма много стойност в момента, но със времето тя се акумулира – това, че човек декларира готовност да изобретява алтернативи и че тези алтернативи не задължават непременно с действие. Създава се навик.
Това би могло да влияе и върху ефекта върху самообвиненията – те се активират за неща, в които се самозадължаваме, че трябва да се случат, а не се случват. Какво би било, ако разполагаме със свободата да не се предприеме задължително действие? Вярвам, че тази своеобразна техника не трябва да се превръща в оправдание за всичко (т.е. нищо да не се прави), а да се използва разумно и обективно.
В практиката
Голяма част от клиентите намират за добра идеята да започнат да прилагат алтернативните мисли, без да ги обвързват с конкретни действия.
Често те споделят, че когато искат да „променят“ собствените си мисли, веднага изискват промяна в поведението си, което след това води до друго, до още едно „трябва да направя“, което пък препраща към самообвинение, фрустрация или разочарование.
Като се добави алтернативната мисъл без задължения, това напрежение в някаква степен се редуцира. Подавана е обратна връзка, че въвеждането на този инструмент може да създаде чувство за свобода, което всъщност би могло да създаде по-голяма вътрешна мотивация и свобода човек да се оттърси – поне донякъде от оковите на страха.
Главното, което извеждаме е, че ние работим във варианти, които допускат компромиса и гъвкавостта. Не защото така е по – удобно, а поради самият характер на фактологията.
Какво се има впредвид – нека хипотетично да примем че има „най – добър вариант“ (друг е въпросът какво точно означава нещо да е най – добро, но както и да е). Примерно това да се освободя от автоматизмите, или да не се самосаботирам. Да прилагам нови стратегии и така нататък. Тоест това са сами по себе си някакви максимуми.
Ние не можем да кажем доколко тези максимуми са възможни и кога. Самообвиненията, съпротивата и неувереността също са част от нашият живот, опит. Има причина те да присъстват. Често хората се опитват да ги отхвърлят; по този начин обаче те всъщност отхвърлят и част от себе си „тази моя част е дефектна, грозна, не я харесвам, мразя я – в тази част мразя себе си“ – казано по – категорично. Забележете посланието, което дава това изречение – то е много крайно, нали?
Както споменах те също имат своето място, това са нюанси в основната картина. Идеята ми е, че да отхвърлим, намразим част от себе си не е много работещо.
Какво може да се направи?
- На първо място е осъзнаването, че нещата стоят по този начин, сега ( не случайно добавих думата „сега“ – за момента). Много вярвания кореспондират със схващането, че това ще е така завинаги. Ние трябва да си напомняме, че това е така в текущият момент.
- Тук не става въпрос да се примирим – не. Целта е да се рационализира, да се работи с фактите. Те за момента са такива – налице са самообвинения, страхове. Ние рационализираме тези факти и тогава, когато сме достатъчно спокойни с тяхното съществуване си задаваме следващите въпроси:
- Защо присъстват самообвиненията и страховете? Щом те са част от нас какво „искат да ни кажат“? Каква роля играят в организацията на нашия живот? От какво искат да ни предпазят? Срещу всеки от тези автовъпроси си записваме предполагаем отговор.
- Пример 1 – Какво иска да ми каже страха? Предполагаеми отговори – „внимавай, ще бъдеш предаден, наранен; наближава опасност – бягай; ти си слаб, не се изправяй срещу опасности – скрий се“.
- Пример 2 – Каква роля играе страха? Предполагаеми отговори – „ той се опитва да ме защити, предпази; напомня ми да се погрижа за себе си; кара ме да се поуча от грешките си.
Кратък анализ
Както виждате обикновени на пръв поглед неща могат да ни послужат по много и различни начини. Водещото обаче беше осъзнаването (или ако тази дума е твърде амбициозна – промяна фокуса на водещата идея). След това имаме някои различни части – автовъпросите, които са донякъде натоварени с автоматичност и отговорите, които съдържат „материал“, които може да ни помогне да рационализираме. Нека да поясня още малко:
– в пример 2 част от отговорът е „той се опитва да ме защити“. Тук е моментът да се запитаме „аз обаче действително в опасност ли съм“ ( за човека, който се страхува да влезе в асансьора). Да, в някакво отношение ние постоянно сме в някаква относителна опасност / безопасност, но това е валидно за всеки момент (не само за асансьора). До колкото можем да преценим в текущата ситуация (стоим пред празния асансьор, от който току що е слязъл друг човек) можем да кажем, че в тази ситуация рискът не е по – голям, от всеки друг ежедневен момент.
Важното – автоматичният отговор винаги ще ни дава висока степен на опасност, въпреки очевидно регулярната степен на ежедневните задачи. Именно това е нещото, което трябва да обективизираме, подобно на начина, за който ви разказах в тези изречения.
Различните избори, които правим.
Нещата не са черно – бели. Дори и да виждаме най – добър вариант – примерно „да не се самообвинявам“ това би означавало да кажем, че този вариант е бялото, а останалото – черно. Тоест само по себе си това е капан, който неусетно сами си поставяме, по пътя. Вярвам, че концепцията „добър – лош избор“, „правилно – неправилно“ трябва да бъде поставяна под въпрос и човек да опитва да излиза извън тази рамка, която е ясно, че в някаква степен винаги ще съществува.
Ако човек се замисли в така да го кажем „лошия“ избор често има доста съставни части на „добри“ решения или направления, които са били приоритетни и те са надделели в това да се случи всъщност този „лош“ избор.
Пример, който си измислям в момента – момиче, което бяга от дома си. След години тя може да каже, че това е повлияло негативно на взаимоотношенията и с близки, съседи, с приятеля и; че и е сложен етикет на несправящ се човек, провалил се живот и така нататък. След време тя може да окачестви това решение като грешно, но всъщност водещото е това ,че тя не е можела повече по този начин и главният мотив това решение да бъде взето е това тя да успее да се съхрани, да оцелее, да напусне тази среда.
Някои допълнения и обобщения:
Самообвиненията
Самообвиненията, защитата, самокритичността, те в някаква степен съставляват характера. Човек не може просто да се „застави“ да не е така. Може обаче да работи, да изследва тези качества, да сравнява минал и настоящ опит; да придава по – фини черти на тези качества, да ги модулира и насочва така, че те да започнат да осъществяват по – точна и актуална на „днес“ функция, а не просто да кажем – „те не трябва да правиш това или друго“, което е ясно, че не работи.
В тази публикация важно място заемат алтернативните мисли. Незадължаването с действие не означава непременно че не трябва да има действие. Така или иначе то е част, по – скоро – следствие от мисълта. Самозадължаването с действие, движено от силата на „трябва да направя“ – за да чувствам удовлетворение, че съм изпълнил условието , приемаме малко като червена сигнална лампа.
Лимитите
Аз не твърдя, че няма моменти, в които човек трябва да прояви повече упоритост и целенасоченост. Да, действително има моменти, в които бихме могли да отидем по – далеч, зад лимитите си и когато това се случи чувството е наистина хубаво. Тук обаче има един предварителен въпрос – знаем ли къде са лимитите?
Ако ти си спортист и бягаш спринт на 100 метра за 10 секунди и си опитал това многократно ще знаеш, че там в тези 10 секунди е твоят лимит. Ще започнеш да работиш много фино със съня, протеините и ще намериш това за недостатъчно. После ще започнеш да обръщаш внимание на други, на пръв поглед маловажни неща, като лекия полъх на вятъра, захабеният ръб на маратонката и така нататък. Всички тези неща имат потенциала да дадат още няколко секунди и да успееш за 8 вместо 10. Но може и тези 10 секунди да са твоят лимит и да не можеш повече.
Разбира се бягането и психичното не са едно и също нещо, но някои неща си остават същите. Мисълта ми е, че упоритостта, концентрацията и натискането върху самия себе си имат своето място в една цялостна система от понятия, проверки и вземане на решения и те са ценни в тази система, но тяхната ценност просто като изолирани понятия е поставена под въпрос.
Драги читатели,
Отново и в тази публикация се опитах да ви провокирам да помислите, заедно с мен малко „извън кутията;“ всяко ново действие или ново начало – ако предпочитате започва с идеята, но за да се случи това трябва ние да си позволим да помислим за това по различен начин. Да, някои неща няма да са съвсем приложими, други – не веднага; трети може би ще бъдат „точните неща“. Сами знаете, че готовите рецепти и универсалните понятия работят… но това е донякъде; хората са различни и уникални, затова такива трябва да бъдат и решенията. Пожелавам ви тази публикация да бъде една малка част от вашите уникални решения.
Авторски материал
психолог Станимир Стойков, гр. Ямбол
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 