Съпротивата и самосаботажът

Драги читатели,

В тази публикация представям материал, който сам по себе си е доста обемен и може би ще продължа да го разглеждам и в бъдеще, понеже темата е многопластова. Разглеждам процеси, които – както повечето неща в психологията, нямат едно единствено обяснение или произтичат само от една причина, а са взаимосвързани на различни нива и резултатите от споменатите процеси могат да протекат в различни сценарии.

Накратко – работим по две централни явления – посочени в заглавието (може би ще забележите, че на места използвам главни букви – това не е случайно, понеже се опитвам да им придам известна „самоличност“); опитваме се да направим –  доколкото е възможно, идентификация и анализ на същите; стремим се да обективизираме резултатите от настъпващите промени и да прогнозираме възможните решения и/или последствия. Набелязват се потенциални маркери, които да послужат като отправна точка за бъдещи действия, преминаващи през надграждане.

Материалът е тежък ( ангажира активно вниманието и концентрацията), нещо, за което си давам сметка, за това ще се постарая да го олекотя, доколкото мога.

Приятно четене!

Част 1 – Съпротивата

Страхът и контролът

Двете централни явления произтичат от страх. Той води до съпротива, последвана от настойчивото желание да съумеем да управляваме – да запазим водещата роля, върху себе си. Когато тя е подкопана това води до още по-голяма съпротива, последвана респективно от още по-голямо желание за контрол. Вярвам, че няма да сгрешим, ако кажем, че те са донякъде преплетени.

Това може да се изрази и като страх от разочарование: „Ако не съм положил истинско усилие, то аз не съм се провалил“. Или ако не се доверявам напълно на някого, доверието ми няма да бъде нарушено, ако този човек се окаже ненадежден. Ако не се наслаждавам на живота, но не се опитвам напълно, животът ме разочарова по-малко“ и т.н.

Друг вариант е по-малко базиран на страх и повече на самообвинение и това е частта, в която не си позволяваме да се чувстваме по-добре или да успеем в нещо, защото го чувстваме, като незаслужено.

Както виждате и двата варианта играят роля. В някаква степен въпросът е не толкова дали самосаботажът е налице, а от къде идва. За жалост тук не съществува само един отговор. Понякога той е и начин, по който се проявява съпротивата; един път е по-силна, а друг  – по-слаба. По – подробно за самосаботажа ще говоря в отделна част на материала.

Поведението на Съпротивата

Идеята да се работи със съпротивата често поражда несигурност. Това е така, защото тя е нещото, на което винаги можем да се опрем и защото мислим, че все още има известна нужда от нея. Привързвайки се към съпротивата вярваме, че тя е преплетена с нашата устойчивост –  нещо, което ценим. Смятаме, че произтича от нуждата да бъдем самостоятелни и независими. Затова човек се лута между желанието да работи с нея и страха да я пусне; процес на несигурност, в който възможностите за работа са главно волята на човек да реши да опита, съчетано с осъзнаването, че годините на борба не са го довели по-нататък.

Всичко това може да провокира готовност за дадения човек да  „влезе в разговор“ със съпротивата, за да разгледа възможностите, което се свързва и със съвпадащия интерес – съпротивата също „иска“ да пази нашето благополучие.

В крайна сметка целта е една и съща, само начинът, по който мислим да я постигнем е различен. В резултат на това, целите, които са по-близки може да се различават, но това може и да е точката, в която има място за преговори.  

Казано по друг начин съпротивата може би е донякъде сравнима с едни прекалено загрижени родители, които държат децата си, далеч от всичко. Съпротивата „обича“ да урежда всичко вместо нас и по този начин държи света и свързаната с него опасност на разстояние, въпреки че е напълно по нашите възможности да се справим и сами. Точно както свръхзащитните родители държат детето си малко (в психичен аспект), ние правим подобно нещо със себе си. По някакъв начин ставаме свръхзащитния родител, който вероятно прави това с добри намерения, точно както нашата съпротива.  Ако в теоретичния пример родителите осъзнаят, че имат негативен ефект върху детето, тогава ще направят всичко възможно, за да променят това. Въпросът, който трябва да си зададем е дали можем лесно да накараме родителите да забележат тези неща – вероятният отговор е – не, няма да е лесно и ако действаме по аналогия по отношение на съпротивата следва да допуснем същият сценарий.

Идентичност на Съпротивата

Тя има много възражения, които често не са много добре обосновани. Тя преувеличава и обича да блъфира, което ни завихря в нова „порция“ импулсивни действия. Освен това ние често не обичаме да признаваме, че грешим,  което ни кара да се държим за първоначалната си реакция на съпротива.

От написаното дотук не следва да се приема автоматично, че съпротивата е „картина, изпълнена с черни тонове“.  В някаква степен можем да кажем –  нейното наличие е предимство. Тя не може да отрече това, което разбираме. Често се опитва да ни предпази – например  от това, да позволим чувствата си, което не е проблемът, само по себе си, а по – скоро идеята, че ако не ги позволим, тогава те все едно не съществуват. Ако  го направим, тогава не можем повече да продължим да се съгласяваме със съпротивата, което стартира някакъв вътрешен парадокс.

Как тогава да действаме, в тази патова ситуация

Кратката версия гласи, че няма универсален за всички отговор, защото хората са много различни. Това, което бихме могли да направим е да си помислим как бихме действали принципно, в ситуация на парадокс – каквото и да правим се завъртаме в един омагьосан кръг, в който всичко се повтаря.

И все пак – за да излезем от този цикъл трябва да си позволим да мислим „извън кутията“  – да инвестираме в елемент, който не принадлежи до този етап към архитектурата на парадокса и интегрирайки го в процеса да видоизменим строежа на системата.

Вижте, това не трябва да означава че едва ли не се изискват чудовищни усилия от генериране на нов материал или действия, или от изцяло нова система (да, понякога това се налага), но често малка промяна може да доведе до големи разлики.

Нека видим нещата в по – разбираем пример:

Представете си, че започвате работа по нов проект, нещо което правите след работа, изцяло за ваше удовлетворение. В началото ви движи вдъхновението и първоначалният заряд на идеята. Лека – полека ентусиазмът намаля, стигате до точка, в която не виждате решение как да продължите. Прибирате се от работа уморени и вместо начинанието да ви носи удоволствие, то е поредната доза досада, с която завършвате деня си. В крайна сметка сте готови да изоставите проекта и да забравите за него.

Обаче…

Какво би се случило, ако направите малка промяна – вместо да се ангажирате след работа, когато съзнанието вече е изморено и чисто физически нямате сила, да опитате в съботния ден, след като си изпиете кафето? Свежи сте и имате нужда от нещо, в което да вложите енергията си – звучи обещаващо.

Тук сценарият, в който преодолявате проблемната точка не е никак невъзможен – малка промяна, но водеща до изцяло нов резултат.  

Освобождаването от Съпротивата

Това е сложен процес, който дава смесени чувства. В известен смисъл се усеща освобождаващо, но също така дава страх и уязвимост. Ако успеем да направим крачка в това да преодолеем съпротивата (дори и малко), започваме да не разбираме напълно нейният заряд, който сме усещали в минал период, което е донякъде странно и объркващо чувство. С времето обаче ние се научаваме да го разбираме по – добре и да вземаме рационални решения, базирайки се на него.

Имаме основание да твърдим, че съпротивата е чувствителна към правилните аргументи. Проблемът е, че в някои момента сякаш не сме в състояние да водим тези разговори със себе си (в които изобретяваме и / или надграждаме доводите си) . След това се поддаваме на съпротивата твърде бързо и това води до отказ. Когато това се случи започваме със самообвиненията. Част от това са и съмненията, че влагаме твърде много енергия  – обвинявайки се, което „крещи в ухото ни“ твърдението, че не сме  конструктивно ангажирани с премахването на съпротивата.

Част 2 – Самосаботажът

Не е коректно да твърдим, че самосаботажът при всеки един от нас протича по един и същ начин, нито че е изграден по еднакъв механизъм. Може да се основава на страх, което означава, че може да действа като вид защитна реакция, но също така участие могат да имат и други фактори – разочарование, минал опит и много други. С висока вероятност за предположение обаче ще бъде една обща негативна травматична основа.  По отношение на това можете да погледнете публикацията помощни похвати за обективизиране на автоматична травматична реакция, която акцентира на алтернативната мисъл и някои стъпки, които могат да бъдат направени.

Уместно е да говорим за модел – винаги когато се случи Х то следва У, или облечено в пример – Винаги когато се почувствам по – добре нещо се случва (нещо се изобретява) за да се почувствам по – зле.

Някои от общите неща на съпротивата и самосаботажа са, че и двете изпълняват функцията по делегиране на права, осигуряване на защита и така да се каже осигуряват базовата подкрепа на личността.

Част от разликите са, че при съпротивата има механизъм на задвижване, кореспондиращ с активацията на някои тригъри. Те могат да движат към обективност, но и към автоматичност и защита на всяка цена, като според мен основното действие произтича от външни фактори и действието е насочено към защита на личността.

Самосъботажът –  макар също да има донякъде защитна функция, работи повече във вътрешното направление – например –  „Ако не съм положил истинско усилие, то не съм се провалил“. Или „ако не се доверявам напълно на някого, доверието ми няма да бъде нарушено, ако той се окаже ненадежден“. „Ако не се наслаждавам на живота, но не се опитвам напълно, животът ме разочарова по-малко“.

Не може да се каже категорично, дали тези разлики ( че едното опосредства повече външните фактори, а другото – вътрешните, като разбира се това разделение е донякъде условно) ще бъдат значими, но всяка част от информация е важна.

Произход на Самосаботажа

Твърде е вероятно той да произтича от самообвинението. Или „Като си преча, нещата се провалят, което създава причина да се самообвинявам“.  Остава съмнението, дали действително се страхуваме от провал или това е вид самоубеждаване – „аз ще се проваля“.  Разбира се съществува вариант, в който и двете присъстват.

Както видяхме самосаботажното поведение може да произтича от различни мотиви, като примерите, които ще посоча по – долу, но те всъщност могат да са много повече:

• „Страх че не съм достатъчно добър и ще се проваля: като се въздържам всъщност провалът не се случва“.
• Самообвинение: „Саботирайки себе си няма да имам причина да се обвинявам, че не го правя както трябва“.
• „Като се въздържам от истински ангажимент към нещо, без да саботирам процеса, аз инвестирам част от себе си в него, правейки го по-емоционално значимо, независимо дали е успешно или не“ ( избягване на емоционална връзка).

Както виждате темата за Съпротивата и Самосаботажа е наистина широкообхватна. Предполагам, че ще продължа този материал и в други публикации, така че може да хвърляте „по едно око“ тук или да ми пишете в моята Фейсбук страница, за да споделите впечатленията си и какво е провокирал този прочит във вас.

С топли чувства – Миро .