Тялото говори, когато съзнанието мълчи

Често казваме, че тялото говори, когато съзнанието мълчи. Но какво точно се опитва да ни каже, когато раменете ни натежат или гърлото ни се свие?

„Времето лекува“ е популярна фраза, но в психологията знаем една друга истина: времето само покрива с прах това, което не сме имали смелостта да изживеем. Когато умът изтласква болката, страха или гнева, за да ни предпази и да ни позволи да продължим напред, той предава щафетата на тялото. И тялото започва да говори – понякога с шепот (леко напрежение), друг път с вик (хронична болка).

Психосоматиката не е просто „модерна дума“. Тя е биологичният механизъм, чрез който невидимото става видимо. Когато един травматизъм (или повтаряща се поредица от такива) е прекалено силен и/или разстройващ, съзнанието спира да го обработва, понеже това е вид защита. Независимо от това, напрежението има нужда „да излезе“, макар и по друг начин. Често това става именно през реакцията на тялото, което се опитва да „говори“ по начина, по който всъщност може. В тази публикация ще разгледаме как нашите емоции се превръщат в т.нар. „мускулна броня“ и как да разчетем картата на собственото си тяло.

Когато думите остават в капан

Вилхелм Райх (австро-американски психоаналитик, психиатър и учен, останал в историята като една от най-ярките и противоречиви фигури в психологията) е един от пионерите в изследването на връзката тяло-психика. Започнал като блестящ ученик на Зигмунд Фройд, той по-късно се отделя от класическата психоанализа, за да създаде свои собствени теории, съчетаващи биология, социология и психология. Именно той въвежда концепцията за характеровата броня. Това са хроничните мускулни спазми, които развиваме още от детството като защитен механизъм срещу емоционално заливане.

Ако като деца е трябвало да потискаме плача си, челюстта ни се стяга. Ако е трябвало да бъдем „послушни“ и да не изразяваме гняв, гърбът ни се изправя до болезнена скованост. С годините тази броня става нашата втора кожа. Ние спираме да я забелязваме, докато един ден тялото не откаже да носи повече този товар.

„Но къде точно се складират тези неизказани думи?“ – ще запитате може би вие. Макар всеки човек да има своята индивидуална история, съществуват определени зони, които са универсални в начина, по който записват стреса.

„География“ на напрежението

1. Зоната на „социалната маска“ (лице и врат)

Челюстта е органът на нашата воля, енергия и понякога – агресия. Когато „стискаме зъби“ пред трудностите, ние буквално блокираме капацитета си за естествена реакция; пресираме волята, която често „крещи без глас“ заради несправедливостта, на която сами я подлагаме в името на дипломацията, добрите отношения и… нека бъдем честни – понякога и заради страха. Хроничното напрежение тук често е знак за неизказани претенции или потисната нужда да кажем „не“.

2. „Отговорността“ (рамене и трапец)

Тук е мястото, където „товарим“ чуждите очаквания. Ако чувствате раменете си постоянно повдигнати към ушите, попитайте се: „Чий товар нося в момента? Мой ли е, или се опитвам да спася някой друг?“. Трапецът, от своя страна, е символ на силата – сковаността там често е страх да погледнем встрани от установения ни път и да си кажем: „Аз имам правото да опитам“.

3. Центърът на уязвимостта (гръден кош и диафрагма)

Тук живее „емоционалният дъх“. Когато преживяваме скръб или отхвърляне, ние несъзнателно ограничаваме дишането си, за да не чувстваме болката толкова силно. „Затворените“ рамене и хлътналият гръден кош са физическият израз на желанието да защитим сърцето си. Иска ми се да подчертая, че това често е една от най-споменаваните зони от нашата „карта“, защото тя „приютява“ и мислите, провокирани от страха, в широк спектър.

4. Стомахът: „Мозъкът на емоциите“ (Слънчев сплит)

Слънчевият сплит е центърът на нашата лична сила. Тук живеят „пеперудите“ на вълнението, но и „камъните“ на тревожността. Това е зоната на социалния страх – страхът от провал или от това как ни виждат другите.

Бележка от автора: Преди време работих с млада жена, която страдаше от паник атаки при пътуване. В предизвикателни ситуации тя усещаше силно напрежение в тази зона, придружено от позиви за тоалетна – буквално опит на тялото да „изхвърли“ напрежението и страха.

5. Тазът и бедрата: „Основата на движението“

Това е зоната на подсъзнателните импулси. В психоаналитичен план тазът е свързан със сексуалността, но и с базисния инстинкт за движение напред в живота. „Блокираният таз“ действа като спирачка пред промяната. Ако се страхуваме да направим следващата голяма крачка в кариерата или личния живот, често усещаме скованост именно тук. Във времето сме склонни да обезценяваме този сигнал, отдавайки го на възрастта – приемаме, че е „нормално“ да ни болят коленете, защото вече не сме на 20. Често това се превръща в патологичен рефрен, в който започваме да вярваме все повече.

6. Ръцете и стъпалата: „Инструментите на нашето Аз“

• Ръцете (китки и длани): Тук се крие способността ни да вземаме от живота и да даваме. Болката или сковаността често отразяват конфликт, свързан с „пускането“ на нещо (контрол, минало, човек) или усещането, че сме с „вързани ръце“.
• Стъпалата: Нашата опора. Те са свързани с правото ни да заемаме място в този свят. Проблемите там често сочат към несигурност в посоката или страха, че „нямаме почва под краката си“. Понякога индикират и вярването, че „няма изход“, което кореспондира с идеята за паническо бягство, соматизирано с напрежение в стъпалата.

Пример от практиката: В EMDR терапията, по време на сесия, клиент съобщава именно за такова напрежение. Когато го насоча да „потропа със стъпала, за да усети как се движат“, първоначалният скептицизъм често бива заменен от учудващо облекчение. Самото „тропане“ е част от целостта на сесията и помага за преработването на блокирания импулс.

7. Кожата: „Границата на личното пространство“

Това е най-големият ни сетивен орган. Психосоматичните реакции (обриви, сърбеж, екземи без медицинска причина) често са начинът на тялото да каже: „Прекалено близо си до мен“ или „Чувствам се незащитен“. Кожата е границата, през която съзнанието заявява своето „Аз“. Запитвали ли сте се защо казваме: „Не мога да се побера в кожата си“? Това се случва, когато екстремният гняв кара всичките ни системи да вдигнат тревога, а кожата трябва буквално да „побере“ целия този афект.

Остров на знанието: Невробиологичният механизъм

Критично важно е да разбираме, че тук не става дума за „магия или внушение“, а за процес, зад който стоят научни и медицински познания. Тялото не е отделно от съзнанието – то е като един добре поддържан хотел. Ако всички стаи са чисти, но само една е мръсна и мрачна, отсядайки именно в нея, вие ще си кажете: „Каква катастрофа, никога повече няма да стъпя тук“. В същия дух съдим и за тялото – то може да е поддържано, но ако психиката страда, това компрометира функционирането на цялата личност.

Амигдалата не прави разлика между истинска и въображаема заплаха. Тя е нашата „алармена сигнализация“. Научните източници твърдят, че тази част е по-архаична в сравнение с рационалния ни мозък. В пещерните времена е било въпрос на оцеляване да реагираш мигновено („Бий се или бягай“), а не да правиш морални избори дали да убиеш хищника, или да бъдеш „социално приемлив“.

В този ред на мисли – ако нещо бъде идентифицирано като заплаха (пътуването в нашия пример), за мозъка тя е толкова реална, колкото и нападението в малките часове на нощта. Кортизолът и адреналинът са част от химичния коктейл на стреса, който буквално „разяжда“ тъканите, ако не бъде освободен. При личност под постоянен стрес този микс присъства трайно в организма и вярвам, че сами можете да се досетите за последствията.

Драги читатели,

Надявам се тази публикация да ви е била интересна и полезна. Продължете да следите моите материали, за да научите повече. Можете да се свържете с мен чрез предоставените контакти .

психолог Станимир Стойков, град Ямбол