Случаи от практиката – част първа

В първият случай от практиката ще ви запозная с момиченце с говорни и поведенчески дефицити, с диагноза лека умствена изостаналост, в който сме прилагали скринингова методика, персонална програма, индивидуално и фамилно консултиране и ежеседмичен ритъм на сесиите. Общият период на работа до момента е малко над 2 години.

Случаят визира момиченце, което ще нарека Таня, при все, че това не е истинското и име. Във времето на започване на работа тя бе на 5 г. Заявката на родителите е свързана с множество затруднения – в детската градина не се включва в общите игри, не използва играчките по предназначение, отделя се сама. Речта е много бедна, в по –голямата си част – неразбираема. Речниковият фонд се състои от кратки, едносрични думички, използвани от детето да се обръща към най – близките.

В контакта дете – възрастен Таня бе психомоторно неспокойна, движи се хаотично в пространството, не желае да играе, не може да изрази желанията си. Родителите са притеснени и изнервени от постоянните проблеми и грижи, които изискват подобен род проблематика.

Едно от първите неща, които направих бе да се поинтересувам какво обича да прави Таня. Родителите почти в един глас казаха: Обича да си играе с телефона, нищо друго не желае да прави“.  Попитах дали детето има достъп до книжки, моливи и боички, дали обича да оцветява – отговорът беше че има достъп, но не желае.

Родителите добавиха, че това е първото място, на което търсят помощ и досега не са ходили другаде. Насочих ги към друг град за комплексно психологическо, педагогическо и психиатрично изследване. Въпреки съпротивите си родителите направиха същите. На Таня и бе поставена диагноза Лека умствена изостаналост, но за мое учудване терапия не и бе назначена. Бе насочена към ЕЕГ и ядрено магнитен  – резонанс, които се проведоха година и половина по – късно и междувпрочем бяха отлични, но тогава все още не знаех това и пред мен стоеше дилемата как да се справям в този труден случай.

Таня ме приемаше добре. Проявяваше интерес към едни кубчета от дунапрен, които търкаляше из стаята. „В това няма никакъв смисъл“ – казваше майката. Аз от своя страна и казвах, че след като има смисъл за Таня трябва да има и за нас. Говорех на момичето така, както бих говорил на всяко друго дете, въпреки убежденията на всички, че не разбира. И така търкаляхме кубчетата и си „говорехме“ един на друг – всеки по своя си начин.

В един момент – приблизително месец след посещението в другия град за изследванията, предложих на родителите да проверят слуха и зрението на детето. Разбира се прегледа при специалист УНГ е обичайна практика при липса на реч, но не винаги се сещаме за очите. Оказа се, че слуха е добре, но Таня имаше диоптри и то не малко, за тази възраст. Така и направихме очила. Обясних на родителите връзката между речта и зрението, която, както може да се очаква е най – вече в това, че няма как да добиваш представа за формата и свойствата на предметите, ако не ги виждаш добре.

Изминаваха месеци и започнаха да се появяват нови думи. Всички се радвахме много. Въпреки това обаче момичето бе далеч от нивото на връстниците. Поставих на родителите трудната за тях задача да започват постепенно да лишават Таня от телефона. Това бе наистина трудно.

Те казваха, че не знаят как да го направят, при условие, че тя обича само това. Предложих им да използваме тестът Denver 2, за да направим скрининг на нейното развитие. В диагностичния център бяха прилагали метрики за интелект, като разбираемо резултатите бяха слаби и аз отдавам това най – вече на неразвитата реч.

В този тест обаче има възможност да се преценят не само речта, но и чисто практически неща – дали може да държи молив, дали умее да оцветява, да назове животно и др.

Та, направихме тестът Denver. Той има няколко целеви зони, върху които се фокусира и една от тях е Личностно – социалната сфера. Това бе и зоната, в която Таня се справяше най – добре, почти наравно с децата на нейната възраст. Тук ние имаме почти всички битови елементи, в които може да се наблюдава различна степен на самостоятелност.

Говорът очаквано беше в ниски стойности, но не това беше сферата, в която имахме най – ниските резултати. Знаете ли коя беше тази сфера?

Грубата моторика. Когато казах това на родителите те в първия момент не ми повярваха особено. Показах им тестовата бланка и прегледахме заедно резултатите.  Моето лично обяснение на това е, че големият стремеж към говор е попречил на възрастните да регистрират и другите затруднения.

Оттам нататък имахме добра ориентация откъде да започнем и тази информация имахме най – вече благодарения на проведеният тест. Колкото и да не звучи логично не започнахме от речта; напротив – стартирахме от грубата моторика. За целта ни трябваше достатъчно голямо помещение, където да можем да се „развихрим“ на воля. Обясних на майката, че трябва да имаме търпение и да разбираме важността на тези неща.

Често си мисля, че понякога родителите очакват прекалено сложни неща в кабинета на психолога. А те, в много голяма степен са съвсем обикновени, стига да знаеш кое кога да направиш.

Та, с Таня започнахме да работим върху грубата моторика и понеже трудно се разбирахме с думи действахме по подражание – клякахме, скачахме и т.н. което за мен означаваше да си припомня часовете по физическо и да се запася с достатъчен брой тениски.

На родителите дадох указания да водят детето по – често навън и да го мотивират към подобни дейности.

Така изминаха още месеци. Направих специално за Таня програма, построена върху  резултатите от теста, като започнахме от най – лесните. В рамките на 40 дни всяка седмица изпращах програма на майката с приложни дейности, които отнемаха 20 мин. на ден. Трябва да подчертая високата готовност и желание на жената, да изпълнява тези неща, заедно с детето. Това  бе насочено не толкова към речта, колкото към оставянето на телефона – да предложим алтернатива.

Мина още време. Успяхме да се справим с желанието за ползване на дигитално устройство, което да си призная в нашата практика не се случва много често. Подобри се фината и грубата моторика на Таня. За изненада на всички с това паралелно се подобри и РЕЧТА.

Родителите подхождаха към мен с все по – голямо доверие и това допринесе наистина много за нашата работа. Както казах година и половина след това те направиха ЕЕГ и ЯМР – едни от най – прецизните изследвания, които могат да се направят. Резултатите показваха, че детето няма медицинска причина, която да пречи на говора.

По моя препоръка родителите отложиха Таня с 1 г. от започване на първи клас – за нас това бе време, в което да се опитваме да повишим познавателните въпроси на детето . Насочих ги към педиатър, който знам че е специализиран в работата си с деца с дефицити. На Таня и бяха изписани лекарства, в голямата си част – билкови, които тя приема по схема.

В наши дни – Таня идва все още при мен, с желание. Тя посещава и логопед, който много помогна на екипа. Говорим си за игрите, които ще играем – да, точно така – говорим. Понякога, в желанието си да каже всичко, което иска доста бърза и не и разбирам всички думи, но се справяме. Наблюдавам цялостно подобрение в нейното състояние: – внимание, въображение, моторика и реч. Детето все още изостава от връстниците си, но е много по – добре. Все още обича да гледа филмчета на телефона, но това се прави дозирано от родителите. Със сигурност има още много какво да се желае и може би няма да е лесно, но вярвам, че най – трудното е вече зад гърба ни.

В заключение:

Случаят на Таня ни показва, колко комплексни са нещата, когато работим за речта. Всяка работа с деца е немислима без помощта на родителите, но това не е просто клише. Говоря за истинско сътрудничество, базирано на разбиране, приемане на целите и много, ама много търпение и упоритост. Тук е реда и мястото да кажа, че заслугата съвсем не само моя, напротив. Сравнителният успех се дължи най – вече именно на родителите, които изминаха ужасно дълъг път, за да стигнат дотук.

Не на последно място трябва да оценим и помощта на специалиста – логопед, както и на педагозите в детската градина, при които Таня е всеки ден.

Невинаги всичко това е възможно. Понякога просто не се получава. Така и не разбираш защо. Но пък в някои случаи, като този на Таня има хепиенд, което е най – високата награда, за всеки специалист.


психолог Станимир Стойков, Психодиагностика на детското развитие – гр. Ямбол

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: