Последният случай, който ще представя на Вашето внимание се различава от останалите по това, че с клиентът, чиято история ще Ви разкажа, не сме се срещали никога лично 🙂
Как тогава работихме заедно и какви бяха нашите изпитания ще разберете по – долу.
Във времето, когато работих в онлайн терапевтичен център ми бе разпределен случая на 32 годишен мъж, шофьор на камион. Той е от малко населено място и има навика да посяга към марихуаната.
Преди да ви запозная по – подробно със случая на мъжа ще разкажа малко за терапевтичния център, в който бях поканен от мои колеги. Тогава за първи път се срещнах с така наречената дистанционна работа, във време, в което все още не познавахме Ковид 19 и онлайн работата всъщност не бе особено често срещана.
Та, в този онлайн център всеки извършваше определен вид работа и така с един клиент понякога работеха няколко различни специалисти. Понеже това се случваше по Интернет се оказа много удобен вариант както за нас, така и за клиентите. Стори ми се интересно предизвикателство и така всъщност започнах да участвам в този екип. Във интервала на няколко години оцених както минусите на тази работа, така и плюсовете.
Но да се върнем на случая. Няколко години по – рано младият мъж загубва майка си и тогава отключва за пръв път паническото разстройство (паник атака, ПА). В началото не и обръща сериозно внимание, опитва се да продължи ежедневието си заедно с баща си, който също е шофьор. Продължава, докато една вечер по средата на пътя изпитва толкова силен страх, че изоставя камиона и започва да тича към идващите коли, в търсене на помощ. След тази вечер нататък не е в състояние да шофира сам. Моята част от работа се състоеше в това, да се запозная с особеностите на неговите атаки и да му помогна отново да започне да шофира, самостоятелно, като същевременно споделях етапите с когнитивно – поведенчески терапевт, който провеждаше от своя страна обобщаващите сесии.
Мъжът казваше, че от най – ранна възраст е израснал с големи машини – камионите. Баща му, който цял живот е бил шофьор, го е взимал на дълги разстояния – още от дете. Впоследствие, вече като възрастен, той самият започва да кара и всъщност не си представя някога да работи нещо друго.
Както вече споменах след загубата на майка си започва да отключва тези симптоми, за които до него момент не знае нищо. Това го изпраща към един много „класически“ ако мога така да се изразя момент в ПА – медицинските изследвания – много често хората си мислят, че имат проблеми със сърцето, кръвното и много други. Лично за мен тези изследвания имат своето място, най – малкото с профилактична цел.
Тук достигаме до един много важен етап – момента, в който получаваш информация за ПА, кога ще я получиш и дали въобще ще я получиш. Това е наистина много важно.
Защо обаче?
Колкото повече време минава, толкова по – дълго човек затвърждава тези ирационални мисли, които впоследствие формират неговото избягващо поведение. Съответно – колкото повече този модел на поведение е в действие, то толкова по – трудно е да се преодолее. Представете си колко трудно е, когато това продължи да речем 5-7 или повече години. Затова истински ми се иска да отправя това послание – при подобна симптоматика да се посети психолог, психотерапевт или психиатър, за да се потвърди или отхвърли тази хипотеза, в която медицинските изследвания също имат своето място.
Измина около месец, в който запознах мъжа с различни материали, говорихме за това, как тялото и съзнанието реагират на страха; чертахме таблици, сравнявахме и прочие – все неща, които понякога е трудно да правиш от разстояние.
Дойде моментът да се опита отново да шофира – първо съвсем наблизо с личния си автомобил. Бяхме си изготвили алгоритъм, по който ще работим; различни етапи, през които ще преминава това шофиране и какви са съответни мисли, които обикновено ангажират съзнанието. Кога е най – трудно и кое всъщност ти помага да преодолееш препятствията в тези етапи.
Така започнахме да шофираме – той в колата, а аз – през камерата на телефона, който закрепваше за стъклото. Шегувахме се, че аз едновременно пътувам и не пътувам с него.
В един момент ми се довери и разказа и за марихуаната – нещо, което до този момент не беше споменавал. Каза, че не злоупотребява – ей така за настроение, но това са неща, в които не можеш да прецениш докъде стига количеството за забавление и къде – не . Обясних, че трябва да се въздържа, поне за известно време от този прием, понеже това е нещо, което оказва влияние върху възприятията и няма как – ако ние искаме да имаме успех, да се прави по този начин.
Това отвори други теми и всъщност разбрах, че в неговото ежедневие липсва разнообразието, положителните емоции. Всъщност това далеч не е само при мъжа – това е може би съвремието, в което имаш време за всички други неща, свързани с работата, но е и време за себе си или близките – това не е толкова важно. Може да не излезем с детето на разходка, да не отидем на почивка, да не заведем половинката си някъде – не, това винаги може да почака. Докато осъзнаеш че си един модерен роб – работиш за господаря и вместо кожен камшик имаш просто друг вид камшик – този, с който сам се бичуваш малко по малко.
Та, след това лирично, но вярвам – обективно отклонение ще кажем, че положих усилия да договорим този момент – без марихуана в периода на работа. После – той сам си решава; това е пълнолетен човек и аз не мога да му казвам какво да или не прави.
Споменах преди малко че правихме таблици, протоколи и други неща. Това са все инструменти, целящи да насочат човек към определени отрязъци на дадена дейност. Характерно за хората, страдащи от ПА (и разбира се не само на тях) е т.нар. „дихотомно мислене“ – т.е. мисленето в крайности. Те много често приемат нещата в двата края на това мислене, което, с оглед симптоматиката често играе лоша шега. Та, лично за мен тези инструменти са полезни, друг е въпросът как това се случва онлайн – не е невъзможно, разбира се, но аз предпочитам най – вече работата лице в лице. Понякога това обаче не е приложимо, както в този случай.
След като оттренирахме шофирането в малкото населено място започнаха и първите ни опити навън. Това много прилича на рехабилитация. Често говорим с моите клиенти за този пример. Говорим за здрави, подчертавам – здрави хора. Много клиенти, страдащи от ПА се приемат за болни, ненормални дори. Те се самобичуват с тези думи и се опитват да дадат доказателства за собствената им „ненормалност“. Това е нещо абсолютно невярно. Това са здрави хора.
И затова им давам този пример – „Представете си човек, който има някакво физическо страдание – да речем си е счупил крака. Той трябва да стои 6 месеца в гипс, да не се движи много и прочие. После този човек трябва да прави няколко месеца рехабилитация. Не за да се учи да ходи – той знае как се ходи. А за да извърви поетапно стъпките, които ще спомогнат за раздвижването на неговата мускулатура; да увеличава постепенно натоварването и така нататък“. Можем ли да кажем че този човек е болен, ненормален и прочие? Не, разбира се че не.
По същият начин, само че имаме не физическо страдание, а психическо. Просто друг вид страдание. Но механизмът е сходен – пак трябва да направим „рехабилитация“ – но от друго естество. Това прави ли този човек „ненормален“ (при все че няма диагноза ненормален – това е някаква разговорна форма) – отново отговорът е НЕ.
Така че тук ние говорим за здрави хора и това е едно от първите неща, които аз правя – да се уверя, че клиентът – аз обичам да използвам думата „партньор“ в работата е разбрал добре тези неща.
Защо партньор – защото в тези неща работата е именно партньорска – всеки прави нещата, които лежат в неговата половина от дейностите и защото никой не може да свърши работата на другия.
Та, разширявахме все повече периметъра. Вече почти наизуст научих местата по пътя, където нямаше обхват. Това понякога създаваше пречки, но ние очаквахме, че връзката ще прекъсне и това даваше възможност за напълно самостоятелна работа. Мъжът добиваше все повече увереност.
Дойде време на първият курс с камион – във вътрешността на страната. За нас това бе толкова значимо, че все едно щяхме да ходим в Космоса. Писахме, преговаряхме, правихме таблици. Денят дойде. Тръгна колебливо, спомените и мислите от вечерта преди няколко години дадоха своето. Но ние ги очаквахме. Без желание за големи висоти говорихме по тях. Пуснахме в действие всичките си оръжия, които бяхме приготвяли предните месеци. Продължихме. Най – трудно е винаги началото.
След това навиците на шофьора взеха връх. Следеше километрите, картата, нивото на дизела – все неща, които са обективни и които реално имаха значение. Пристигна. След няколко часа продължихме и го оставих да довърши пътуването сам – просто нямаше нужда от мен.
Така се случиха и нашите следващи пътувания – аз все по – малко участвах, помагах да започне, после го оставях да шофира сам и накрая правихме разбор.
След още известно време дойде време да се разделим. Казах му, че въпреки всичко тези мисли понякога ще се появяват и той трябва да ги третира по начина, който заедно с него бяхме си създали. Беше наистина хубав момент.
В края на есента замина да работи във фирма за превози в Германия, където се намира и до днес.
психолог Станимир Стойков, Психодиагностика на детското развитие, град Ямбол
Психолог Станимир Стойков - гр. Ямбол 