Умората от позитивното мислене и капанът на „токсичната автентичност“

„Мисли позитивно“, „Излъчвай само високи вибрации“, „Бъди най-добрата версия на себе си“  – като че ли всеки ден „плуваме“ в пространство, където тъгата, умората, объркването и екзистенциалната тежест се третират като технически дефекти, които незабавно трябва да бъдат отстранени.

Както някои от читателите навярно знаят, аз от години работя в зоната на терапията (EMDR, съчетано с някои други школи и методи) и честно казвано в кабинета виждаме съвсем друга реалност.

Хората, които идват при мен, не са просто изморени от ежедневието, от сметките или от работата си. Те са изтощени от самото изискване да бъдат щастливи. Появил се е един нов, невидим синдром на хронична психична умора – изтощението от задължителния оптимизъм. Когато ти се плаче, а ти се налага да „дишаш дълбоко и да визуализираш изобилие“, психиката се срива, под тежестта на това разминаване.

Нека заедно се опитаме да погледнем – с „щипка реализъм“ фактологията, която често се превръща в ежедневие за мнозина:

1. Токсичната позитивност, като съвременна защитна реакция

Не ме разбирайте погрешно – аз не заклеймявам социалните мрежи, медиите и др. Но длъжни сме да гледаме обективно – всички ние се влияем от факторите на средата. Дигиталното стана наше ежедневие. В дисплеите на смартфоните и на малкия екран виждаме „социално весели“ хора – примери за щастливи животи, усмивки (социалните платформи)  – все еталони за „щастие“. Забранихме си да изглеждаме тъжни, размишляващи. Да вземем най – баналния пример  – срещаме се случайно с познат човек. „Как си?“ – пита ни той. „Добре, добре“ – отговряме ние. Някак си не е модерно да не сме добре…

Позитивното мислене само по себе си не е вредно. Когато е зрял избор на активната ни воля да търсим решение в трудна ситуация, то е ценен ресурс. Но в съвременната си културна форма то като че ли се превърна в токсична позитивност – идеологическа паяжина, която забранява човешкия опит, в неговата цялост.

В основата на този феномен, според мен, стои дълбокият – почти панически страх на съвременния човек от болката и уязвимостта. Живеем в общество, което е обявило страданието за неприлична теми. Когато някой преживява криза – загуба, раздяла, професионален крах или просто екзистенциална дупка – околните (а често и самият той) веднага се опитват да го „спасят“ с клишета:

• „Виж хубавата страна на нещата!“
• „Всичко се случва с причина.“
• „Просто трябва да смениш налягането в главата си.“

Какво прави психиката в този момент? Тя получава двойно послание: „Ти страдаш, значи нещо ти има, но освен това нямаш право да го показваш, защото разваляш атмосферата“.

Това е емоционално насилие, маскирано като загриженост. То принуждава човека да избута болката си в подземните етажи на несъзнаваното. А изтласканата емоция никога не изчезва – тя се трансформира в психосоматични симптоми, хронична тревожност, пристъпи на паника или онзи глух, постоянен фонов глад за утеха, който нищо не може да засити.

2. Илюзията за „Перфектната автентичност“

Парадоксално, но в опитите си да бъдем „автентични“, ние създадохме най-съвършената маска в историята на човечеството.

Днес „да бъдеш автентичен“ в социалните мрежи или в публичното пространство означава да представиш своята уязвимост по един силно контролиран, естетизиран и безопасен начин. Ние показваме колко сме „прегорели“, но винаги с изящен филтър; преработваме снимки с едно движение ( с изкуствен интелект, напремер), който да прикрие набръчканата кожа, бенките, целулита – всичко трябва видимо да „изглежда добре“, за да съответства на масовата идея за перфектност.

Истинската автентичност обаче е неудобна. Тя е сурова, често некрасива и няма нужда от публика. Тя включва правото ти да бъдеш посредствен, объркан, озлобен, уморен или просто… незабележим. Когато превърнем самопознанието в поредния проект за оптимизация – „Тази седмица работя върху травмите си, следващата повишавам вибрациите си“ – ние губим най-човешкото в себе си: правото на хаос. 

Вместо да освободи човека, императивът „Бъди своята най-добра версия“ като че ли се превърна в суров надзирател. Всъщност какво се случва с онази част от теб, която днес не е най-добрата си версия, тогава, когато обществото ни приема само, когато сме успешни, усмихнати и продуктивни?

3. Метаморфозата на Вътрешният критичeн родител

В езика на Транзакционния анализ съществува структура, наречена Критикуващ Родител. Това е вътрешният глас, който ни съди, сравнява ни с другите и ни казва, че не сме достатъчно добри.

Любопитното е как този глас еволюира през годините.

• Преди десетилетия той е говорил на езика на моралната дисциплина: „Работи повече, не бъди мързелив, какво ще кажат хората!“.
• Днес този същият глас е сменил „кожата си“ – новият Критикуващ родител звучи много по-модерно, но е също толкова безмилостен: „Ти защо още медитираш само по 10 минути? Защо не можеш да си овладееш емоциите? Къде ти е позитивната нагласа? Очевидно не работиш достатъчно върху себе си!“.

Самоусъвършенстването се превърна в нов вид религия с непрекъснато чувство за грях. Често, когато човек се чувства зле му внушават, че той сам си е виновен, защото „не си е препрограмирал подсъзнанието“. Това заличава социалния контекст, екзистенциалните кризи и чистата биологична умора, заменяйки ги с претенцията, че ако страдаш, значи духовно си закъснял.

4. Правото на „сянка“ и тихата терапия на обикновения живот

Как би могло да се излезе от този капан? Как се сваля този тежък товар от раменете на съвременния човек?

Навярно важна стъпка е реабилитацията на „сянката“. В психоанализата сянката е онази част от нас, която отказваме да приемем – гневът, завистта, слабостта, мързелът, страхът. Докато се опитваме да ги изгорим с огнехвъргачката на позитивното мислене, те стават само по-силни и ни подкопават отвътре. Зрелостта не се състои в това да изчистиш светлината от тъмнината, а да се научиш да живееш и с двете.

Върху какво бихме могли да помислим – да си върнем правото на:

1. Лошо настроение без оправдание. Понякога просто ни е тежко. Без причина. Не е нужно да търсим „скрито послание на Вселената“ или кармичен урок във всяка несполука. Понякога умората си е просто умора.
2. Непродуктивност. Животът ни не е фабрика за постижения. Правото да не правиш нищо, без да изпитваш паралелна вина, че „пропиляваш потенциала си“, е върховна форма на психична свобода.
3. Несъвършенство в отношенията. Да приемем, че връзката има кризи, че децата те дразнят, че околните са непоносими понякога – и това е напълно нормално, вместо непрекъснато да се стараем всичко да изглежда перфектно.

Заключение

В крайна сметка, истинската зрялост не идва от покоряването върховете на перфекционизма, а от способността да спреш, да погледнеш вътре в себе си и да кажеш с пълна честност: „Днес не съм добре. Не знам накъде отивам. Имам нужда от почивка, а не от поредния мотивационен курс“.

Когато спрем да се борим със собствената си човешка природа и си позволим да бъдем уязвими, неподредени и истински, се случва парадоксът: напрежението спада. И в тишината, която остава след премахването на фалшивия оптимизъм, се ражда онова тихо, устойчиво и дълбоко самоуважение, което никой уелнес гуру не може да ни продаде.

Защото животът не се нуждае от нашето постоянно усъвършенстване. Той се нуждае единствено от нашето присъствие.

Психолог Станимир Стойков, гр. Ямбол